Съпругът ми и аз правихме планове за бъдещето и мечтаехме за поне 5 деца. Много исках да се потопя в майчинството и да оставя всичките си останали грижи на заден план.
Животът обаче реши друго… И ми нанесе жесток удар. Разбрах, че съм безплодна.
Отпраззнувах своя 30-ти рожден ден със семейството си. Имаше много гости, но всички бяха сред най-близките ни. Имаше игри и почерпки – всичко беше както трябва. Беше много забавно и интересно.
Вечерта се позвъни на вратата. Бях много изненадаан, защото вече не очаквах никого.
Когато отворих, видях на прага бебешка люлка. Някой ни бе дал новородено бебе! Детето беше много малко. Явно бе родено наскоро.
Взех люлката и влязох в апартамента. Естествено, всички гости, включително и съпругът ми, бяха шокирани. Аз самата не знаех какво да правя или как да им обясня всичко. Тишината беше нарушена от плача на бебето.
Опитните майки изпратиха мъже да вземат памперси и адаптирано мляко. Освен това се шегуваха, че съм получила уникален подарък за годишнината. Разбира се, извикахме и полиция, за да нямаме проблеми после.
Но още тогава реших, че ще положа всички усилия бебето да остане при мен. Приех го като дар от съдбата.
Съпругът ми си мислеше същото, затова започнахме да се готвим за осиновяване. Имахме съмнения, разбира се, защото това бе много важна стъпка, но нямаше връщане назад.
Още на следващия ден отидохме в полицията, за да разберем по-нататъшната съдба на момчето. Така и не се раззбра коя е майката.
Започнахме да събираме всички документи, да правим тестове и да доказваме на всички, че сме достойни да станем негови родители.
Накрая ни дадоха зелена светлина – постигнахме целта си.
Приятели ни посъветваха да се преместим в друг град, за да не срещнем немарливата му майка. Но съпругът ми и аз не придадохме никакво значение на това. Решихме, че тя никога няма да се върне, тъй като доброволно се бе отказала от детето.
Днес нашият Андрей вече е на 20 години. Той е студент в престижен университет. Има си приятелка и се готви за сватба.
Но грешахме, като смятахме, че миналото няма да се върне.
Една неделна сутрин на вратата се звънна. Когато съпругът ми отвори, непозната жена каза, че иска да говори със сина ни. Поувствах се неловко. Веднага понзах коя е.
— Искам да си видя детето! – каза тя арогантно.
—А къде беше преди? Къде беше, когато беше болен? – извиках аз – Когато пропускаше училище? Когато за първи път срещна любовта? Той вече не е твой син, така че не виждам смисъл от този разговор. Не искам Андрей да се среща с теб, защото това би било твърде силен удар за него. Махай се! – Не можех да си намеря място от гняв.
— Тогава нямах избор, но сега искам да поправя всичко. Когато родих, майка ми ме изгони от къщи. Останах сама на улицата. Как можех да гледам дете?
— Не трябваше да раждаш! Аз десет години мечтаех за дете. Ти подхвърли сина си под вратата ни като сляпо коте. Има ли някакво оправдание за теб? Затова не разбърквай миналото и оставете сина си да живее в мир. Ако го обичаш, не го наранявай.
Тя се разплака и си тръгна. Дори ми стана жал за нея, но тогава си спомних ужасната й постъпка. Една нормална майка би ли оставила бебето си?
Може би ще ме сметнете за твърде грубо, но не искам да се откажа от момчето си, което ми е дадено от съдбата. То е наш син и винаги ще го обичаме.
