Една жена започнала да идва на работа съвсем променена. Личало си, че е плакала цяла нощ, а сутринта се била постарала да прикрие синините с фон дьо тен.
Близките ѝ колежки я разпитвали: „Какво става? Можем ли да помогнем с нещо? Кажи, не мълчи.“
Изпекли сладкиши, донесли ги на работа, приготвили чай. Създавали уют, за да я предразположат към откровен разговор. Жената признала: с мъжа ѝ отношенията силно се били влошили. Толкова, че тя започнала да пести пари, за да се изнесе под наем. Нямала вече сили да търпи неговите непрекъснати упреци.
Колежките я изслушали и избухнали в смях: „Всички търпим, и нищо. Няма идеални мъже. Или си мислеше, че на 55 години ще те носят на ръце и ще ти варят кафе сутрин?“
„Недей да си тръгваш от собствения си дом, чуваш ли? И пари за наем да даваш?! Ако не му харесва – той да си ходи.
Спестявай за себе си: купи си рокли, обувки, излизай от време на време в кафене или на театър. Разнообразявай сивото ежедневие. Посети лекар, провери щитовидната си жлеза – може би проблемът е в теб. Запиши се на масаж, походи на басейн.
Мислиш ли, че ние живеем по-добре? И ние се караме с мъжете си. Но не защото са лоши, а защото такъв е животът. Пари няма, радостите свършиха с младостта. Важното е, че сме живи.“
Жената кимнала, но не ѝ станало по-леко.
Не ѝ се искало да се прибира. Не искала да вижда и чува новите изблици на гняв.
Затова често дълго седяла на пейката пред блока. Съседите се приближавали: „Да помогнем? Да носим нещо?“ – но тя отказвала. Защо да товари чужди хора?
Най-страшното било мисълта, че ще трябва да живее така години наред. Знаела, че няма да издържи. Трябвало да подаде молба за развод, да делят жилището… Никоя банка нямало да ѝ даде ипотечен, щяла да се озове в малка стая в покрайнините. А и какви съседи щели да ѝ се паднат?
„Не си въобразявай глупости“ – повтаряли приятелките. – „Това е криза, ще отмине.“
Но всичко свършило неочаквано. На гости при родителите дошъл синът. Когато чул как баща му крещи – и на него, и на майка му – веднага разбрал, че това не е нормално. Това била психоза. Бащата не отрекъл, заедно отишли в диспансера, където му предписали лекарства. Диагнозата била: ранна деменция.
Ужасно било да чуеш такава присъда на 55 години – възраст, в която човек е още жизнен и пълен с енергия. Това трябвало да е най-хубавото време за живот.
Но повече от самата диагноза поразило друго – колко лесно хората приемали като „нормални“ агресията, кавгите, злобата, обидите и униженията.
Намирали им оправдания, търсели доводи. Свиквали, примирявали се, позволявали.
Всеки от нас понякога се е дразнел на нещо, бил наранняван, засягало го нещо. Но не всеки си го изкарвал на другите, за да им причини болка.
Агресията, ако не била следствие от болест, била морална разпуснатост, липса на самоконтрол, откровено неуважение към чувствата и състоянието на близките.
„Злобата е признак на ограниченост“ – казвал френският философ Жан-Пол Сартр.
Всеки изпада в лошо настроение. Но ако някой от обкръжението ви постоянно си излива гнева си върху вас – трябва да бягате от него, да се изолирате, да прекъснете всякакъв контакт.
Такъв човек не цени приятелството ви за нищо.
