В онзи ден не отидох на работа по обичайния си маршрут – посетих аптеката, а след това трябваше да обиколя няколко места из квартала. На една от пресечките пътят ми минаваше покрай дом за деца, лишени от родителски грижи.
Както обикновено, дечицата тичаха наоколо, но на мен ми направи впечатление едно тъжно момче. То стоеше точно до оградата и гледаше в далечината, изцяло потънало в мислите си. Съдейки по очите му, тези мисли не бяха никак радостни.
Спрях се и го поздравих:
– Здравей!
Момчето потръпна леко от изненада и също ме поздрави.
Запознахме се. Казваше се Денис. В чантата си имах пакет бисквити и малко сладки за сутрешното кафе в офиса. Дадох всичко това на Денис, той беше възхитен и изненадан от такова богатство и кимна с благодарност:
— Благодаря ти! Ще дам и на Никола, той ми е приятел.
Разменихме още няколко реплики, след което звънецът удари и децата хукнаха към входа на сградата. Махнах на Денис и тръгнах за работа.
Изведнъж на душата ми стана някак тежко, сякаш не бях направила нещо важно…
На следващия ден отново минах покрай дома, този път целенасочено, и отново видях Денис. Той ме чакаше и много се зарадва, когато ме видя. Отново имаше бисквити и сладки, кратък разговор, като този път се уговорихме да се видим утре.
Маршрутът ми до работа се промени. Всеки ден разговаряхме с Денис, като срещите ни спираха само за укеиндите.
А в понеделник, когато се срещахме отново, видях как Денис чакаше с нетърпение това и сърцето ми просто се сви от жал към него.
Веднъж при нас дойде учителката му, говорихме с нея и разбрах, че Денис ще има рожден ден след няколко дни.
Съпругът ми беше наясно с моите посещения в детския дома, така че когато поканих и него и децата ни да отидат да поздравят Денис, всички ме подкрепиха.
Купихме подаръци, надухме балони и отидохме да поздравим момчето. Много се зарадва да ни види, но когато пончеихме да си тръгваме, избухна в сълзи. Денис си бе помислил, че сме дошли да го вземем от дома, но когато разбра, че не е така, се разстрои много.
Тогава управителката на дома ми се скара съвсем откровено и ме помоли да не залъгвам детето и да го травмирам с подобни посещения.
Но подсъзнателно вече имах решение – да осиновя Денис.
Ден по-късно не намерих своето неродено дете на обичайното ни място за среща и влязох в сградата, за да разбера къде е и в същото време да говоря с управителката за документите.
Оказа се, че Денис се беше разболял. Не посмели да лекуват пневмония в амбулаторията на дома и го приели в болница. Попитах директорката къде лежи Денис и й съобщиха за решението си да го осинови.
Тя беше малко изненадана, но одобри решението ми, като ми каза подробно откъде да започна процеса на осиновяване.
След това отидох в детското отделение, където лежеше Денис, донесох му витамини и когато казах, че скоро ще живее в нашето семейство, ми се стори, че той просто ще ме удушис прегръдките.
Денис се притисна с цялото си тяло към мен и не спираше да повтаря: „Знаех си, че ще ми бъдеш майка, знаех си!“
Нямах съмнения, че съпругът ми ще ме подкрепи и ще се съгласи да отгледам още един син. Когато му казах за това, той се усмихна:
— Е, най-накрая. Вече мислех и аз да ти предложа същото.
Децата също се зарадваха, когато попитахме дали биха били против по-малкия си брат, а дъщеря ми беше особено щастлива.
А Денис се възстанови след две седмици. До този момент все още не бяхме успели да минем през всички процедури и комисии, необходими за осиновяване, но през оставащите месеци тръпнехме в сладко очакване, както ние, така и Денис.
Накрая той дойде в дома ни. Това бе един от най-щастливите дни за семейството ни.
