Свекърва ми се разболя и след няколко седмици почина. Взехме свекъра у нас, за щастие имаше място.
Свекървата имаше куче, голям черен рошав пес. Взехме го и него, за наша мъка. Кучето се държеше ужасно. Дъвчеше всичко, хапеше деца, лаеше, трябваше да го извеждаме заедно на разходка, все едно мъкнем щанга.
Викал специалист по кучета, обещах му добри пари, за да ни научим как да се справим, но без резултат…
Каза, че е по-лесно да го приспим…
Свекърът решил, че кучето ще умира, дошло му е времето.
През лятото децата ни носеха блузи с дълги ръкави: криеха ухапванията си от мен, беше им мъчно за дядо им.
До есента кучето вече съвсем полудя, озверя, хапеше си кожата и лаеше. Оказа се, че трябва и да се подстриже. Обиколихме всички салони, никъде не искаха да се занимават с такова лошо къче.
Най-накрая едни познати ни посочиха един майстор по грууминг.
Отивам да го водя. Влача го. Кучето си хапе каишката като обезумял. Излиза младо момиче с малки размери. Така и така, казвам, давам каквито и да е пари, дори и под анестезия (аз самият се изкушавам да си бия една упойка, защото вече нямам сили).
Момичето взима каишката от ръцете ми, казва му да дойде точно в десет без десет и спокойно го отвежда.
На другия ден идвам навреме. Виждам това малко момиченце да подстригва козината между пръстите на красивото куче. Кучето стои на масата изправен, гордо, без да мърда, като лейтенант на парад, с оранжева гумена топка в устата.
Зяпнах го учуден.
Едва когато той ме погледна косо, разбрах, че това е моето куче. А момиченцето ми казва:
„Ще ви покажа как да му чистите зъбите и да му скъсявате ноктите.“
Не издържах – какви зъби!
Разказах й цялата история такава, каквато е. Тя се замисли и каза:
– Трябва да разберете поведението му. Вие, че стопанката му е починала, но той не знае. Според него вие сте го откраднали от дома му в отсъствието на стопанина и го държите насила. Освен това дядото също е разстроен. И тъй като кучето не може да избяга, той се опитва да направи всичко, за да го изхвърлите от вкъщи. Говорете с него като мъж, обяснете му, успокойте го.
Качих кучето в колата и потеглих право към стария дом на свекърва ми. Отворих я, беше празен, миришеше на необитаемо. Разказах всичко на кучето и му показах. Кучето се вслуша. Той не повярва, но и не правеше глупости.
Заведох го на гробището и му показах гроба. Тогава се появи съседът на свекърва ми, който посещаваше свой близък. Заговорихме се, кучето ни гледаше. И изведнъж ТОЙ РАЗБРА!
Той вдигна муцуната си и излая, след това легна близо до паметника и лежеше дълго време, натискайки муцуната си под лапите си. Не му давах зор. Когато той сам стана, отидохме до колата.
Семейството ми направо не позна кучето. Когато им разказах историята, не повярваха веднага. Разказах им как фризьорката ми даде идеята и какво се получи от нея. Синът ми нямаше време да изслуша до края, грабна якето и ключовете за колата си и попита адреса на фризьорката.
– Защо ти е? – учудих се аз
– Татко, ще се оженя за нея.
– Побърка ли се? Дори не си я виждал. Може да не ти подхожда.
– Татко, тя реши проблема ни с кучето. Оправно момиче, та с мен ли няма да се справи…
Накратко, три месеца по-късно двамата се ожениха. Сега се радваме на трима внука.
А кучето? Вярно, спокойно, послушно, невероятно умно възрастно куче им помага да ги гледа. А вечер му мият зъбите…
Не напразно казват, че кучетата са лоялни и много умни животни. Но трябва да им говориш…трябва да им казваш всичко и да обясняваш гледната си точка, тогава животът става видимо по-добър.
