С Юлияна съм приятел, откакто се помня – семейството й живееше в съседния апартамент. След като и двамата й родители починаха, приятелката ми беше отведена в сиропиталище.
Едва в този момент разбрах, че през цялото това време сърцето ми принадлежеше на това момиче. Беше обаче твърде късно да призная чувствата си при следващата ни среща…
С Юлияна сме приятели от ранна детска възраст, живеехме в един блок и затова прекарвахме цялото си време заедно. Семейството на моята приятелка не беше образцово; баща й беше алкохолик и почина от цироза на черния дроб.
Майка й беше по цял ден на работа, а след това се срещаше с различните си гаджета, така че никой не участваше в отглеждането на Юлияна.
Разбира се, нашите връстници многократно чуваха от родителите си, че Юлияна е от нефункционално семейство и затова никога не пропускаха възможността да се присмеят на момичето, а понякога дори прибягваха до физическо насилие.
Като истински приятел не можех да оставя Юлияна в беда и всеки ден я изпращах и вземах от училище. Природата ме бе надарила със силно телосложение и лесно можех да защитя младата си приятелка.
Една сутрин чаках пред къщата на Юлияна половин час, но тя така и не дойде. Бях много изненадан; моят приятелка никога не пропускаше училище без причина и винаги ми се обаждаше, за да ме предупреди.
След часовете първото нещо, което исках да направя, беше да отида при Юлияна, но никой не отвори вратата на дома й. Вкъщи майка ми ми каза, че леля Светлана е загинала при инцидент, а Юлияна е отведена в приют.
Надявах се, че ще намерят роднини на Юлияна, които ще формализират настойничеството над нея и че момичето скоро ще се върне, защото тя щеше да наследи апартамента.
Но тя не се върна.
След като завърших училище, цяла година работих в родния си град и чаках Юлияна , но тя така и не се появи. В онзи момент, когато приятелката ми беше отведена в сиропиталище, разбрах, че през всичките тези години съм бил влюбен в нея.
Отидох да уча в по-голям град и след като се върнах, забелязах, че прозорецът й свети. Много се зарадвах и веднага изтичах при нея.
Когато вратата се отвори, Юлияна стоеше на прага. Беше бременна. Изглеждаше, че приятелката ми не ме позна, но аз не можех да откъсна очи от нея и затова не забелязах веднага момиченцето, което стоеше до нея.
Преди да успея да кажа и дума, някакъв пиян мъж се приближи до вратата. И заповяда на дъщеря си да влезе в стаята и повече да не му се пречка, защото ще бъде по-лошо за нея.
А после пияният се обърна към мен: „Кой си ти и какво искаш от жена ми?“
Докато се съвземах от този обрат на събитията, Юлияна побърза да го увери, че просто съм объркал апартамента и затвори вратата точно пред носа ми.
В този момент разбрах, че е твърде късно да призная чувствата си.
За мен беше непоносимо да виждам Юлияна до друг човек всеки ден, затова се върнах в града, където си намерих работа. Дори се опитах да започна нова връзка, но всичките ми мисли бяха заети само от бившата ми приятелка.
Впоследствие баща ми почина и бях принуден да се върна в родния си град, за да се грижа за болната си майка.
Един ден на вратата ни се почука и когато я отворих, не очаквах да видя дъщерята на Уляна на прага:
— Чичо, помогни ни да сглобим люлка за брат ми! Мама каза, че няма да ни откажеш!
— Разбира се, миличко! Татко ти не е ли вкъщи?
— Не, мама казва, че татко сега ще живее с друга леля.
— Е, тогава да вървим! Майка ти сигурно вече се е уморила да ни чака!
Взех си комплекта инструменти и с малката Елена отидохме у тях. Помогнах на Юлияна да сглоби яслите и след това дълго говорихме за всичко на света.
Оттогава започнахме да се срещаме всеки ден и дори се сприятелих с нейната дъщеря. Месец по-късно Юлияна беше приета в болницата заради раждането, а Елена остана с мен.
Разбрах, че момичето очевидно не е прекарвало достатъчно време с баща си и затова положих всички усилия да го заменя поне малко за нея. Ходихме на увеселителен парк, кафене и кино и, разбира се, посещавахме Юлияна всеки ден.
Един ден, когато излязохме от болницата, малката Елена ми зададе неочакван въпрос:
— Чичо, може би ще ми станеш баща? – Елена ме погледна с очи, пълни с надежда. Не можех да откажа на това момиченце, защото много се бях привързал към нея.
Изминаха почти 15 години, а ние с Юлияна все още често си спомняме тази история. Днес имам най-добрата съпруга и три деца, които обожавам. Не можех и да мечтая за по-голямо щастие!
