Преди година и половина започнах връзка с женен мъж. Всичко започна случайно, след особено весело фирмено парти, кой беше инициаторът, дори не помня. След това решихме да продължим връзката си, защото ни беше хубаво заедно.
Той не ми се стори особено подходящ: 10 години по-възрастен (42), разлика в образованието, не беще красив. Всичко изброено, както изглеждаше тогава, уж ми гарантираше имунитет: няма да се влюбя, което означава, че няма да се откъсна от семейството, никой няма да страда и т.н.
След половин година обаче се влюбих. Освен това забременях – за първи път след аборта на 20 години, въпреки че си мислех, че имам проблеми със забременяването.
Реакцията му на тази новина беше: добре, радвам се за теб, че все още можеш да имаш деца (това много ме подразни, по-скоро мислех, че децата не са само мои), ти реши дали го искаш, или не.
Опитах се да се аргументирам, че ще ми е трудно, ако не ни се получи връзката с него, но не получих конкретен отговор. Не знаел какво юе се случи с нас по-натам.
На мен самата ми беше трудно да разбера ситуацията: от една страна бях влюбена. н от друга, – не бях много сигурна, че това е човекът, от когото се нуждая в живота, и че съм готова да направя всичко за да можем да сме заедно.
Този етап от връзката ни ме устройваше – договорихме се само той да не ме оставя сама с детето и това ми стигаше.
В крайна сметка взех решение да родя. Не мога да кажа, че бях напълно готова и исках деца, но … все пак не бих преминала през втори аборт, след първия се съвземах няколко години.
А и съм на 32 години здравето ми занапред няма да е по-добро. Не бях и напълно убедена, че съм готова за деца, но… На работа просто имаше благоприятна ситуация, за да си вземе отпуска. А и имах някаква надежда за тази връзка, вярвах, че съдбата е благосклонна. Затова и скочих от моста в реката презглава…
В името на праведливостта трябва кажа, че моят любим направи много за мен. И не ме остави, докато не разбра, че жена му е диагностицирана с рак. След тази новина той почти напълно спря да общува с мен.
Бях в седмия месец и за мен започна адът.
Може би заради тези преживелици започнах да имам хормонални проблеми. Спомням си, че ме накара да отида на психиатър, защото спрях да излизам от къщи, започнах да се страхувам от хората. Нещо ужасно се въртеше в главата ми.
Започнах да ходя на терапия, лекарят отказа да ми изпише хапчета заради бременността. Хормоните ми бушуваха, като цяло не беше ясно къде ще ме отведат в следващата минута.
И на този фон ми минава мисълта колко лоша майка съм, че не мога да се стегна, не мога да спра избухванията, защото през цялото това време не бях сама, а синът ми трябваше да мине през всичко това заедно с мен.
Минаха два месеца. Не общуваме, защото му е трудно и гледа да се грижи за семейството си.
А аз живея по списък със задачи, чакам сина си, винаги се опитвам да занимавам с нещо ръцете и главата си.
Дори вече не съм сигурна дали е необходимо да му казвам кога ще се роди… Много съжалявам, че синът ми няма да има баща. От друга страна, беше глупаво да се занимавам с женен мъж. И трето – това мълчание е непоносимо, поне един SMS на ден да пращаше и би ми било по-лесно. Помолих го да ми пише, но той ми каза, че и това му е трудно…
Дори не знам какво стана с жена му. Дори всичко да е наред с нея (което наистина искрено й желая), вече някак си малко вярвам в картината как радостни посрещаме залеза с него и сина ни, след всичко, което трябваше да преживея сама.
Не мога да го мразя – той е баща на детето ми, също не мога да му простя (нещо подобно на гордост започва да ме човърка отнякъде), но и не ми е ясно какво да правя.
