— Бабо, днес имам две шестици! – извика Анелия и изтича в апартамента.
Баба й седеше на дивана разплакана, а до нея бе съседката й леля Мария.
— Защо плачеш? – попита момичето. — Нещо не е наред с мама?
Бабата си пое дълбоко въздух, избърса сълзите си, прегърна внучката си и каза:
— Мама я няма. Нашата мама отлетя високо, високо. Сега тя ще те гледа отвисоко.
Майката на Анелия боледуваше от много дълго време и винаги уверяваше дъщеря си, че всичко ще мине ище бъде наред. Но уви, болестта взе своето. След погребението на майка й последва нова беда. От мъка баба й започна да се влошава бързо и момичето трябваше да се грижи за нея.
— Бабо, как се чувстваш днес? – попита Анелия, тръгвайки сутринта за училище, – днес имам само 4 часа, ще дойда бързо, не се притеснявай, сега ще отида при леля Мария и ще я помоля да дойде да те види днес.
И тя излезе от апартамента.
Днес Анелия бързаше да си тръгне от училище, както никога досега, краката й тичаха сами, когато вече беше близо до вкъщи, тя видя съседка им близо до входа. Съседката погали момичето по главата и каза:
— Ани, баба беше откарана в болницата, но не се притеснявай, можеш да останеш с мен, ще намерим място. Ще видиш, бързо ще се оправи.
Така момичето се озова в голямото семейство. Леля Мария имаше трима сина, дъщеря и котка на име Лъки. Всички деца бяха щастливи да видят малката Анелия. Особено котаракът, той винаги седеше в скута й и пееше своите песни, чакаше и я посрещаше от училище.
Две седмици по-късно баба й също почина. Леля Мария се опита да осинови момичето, но получи отказ, което беше разбираемо, тя имаше четири собствени деца и на всичкото отгоре ги отглеждаше сама.
— Какво да правим, Ани, какво да правим, ще те вземат в интернат, а ние всички сме свикнали с теб. Лъки пък най-много от всички.
Тогава леля Мария си спомни за по-малката си братовчедка Елена, която живееше в друг град и работеше в администрацията. Тя и съпругът й нямаха деца и винаги мечтаеха за собствено чедо.
Обади й се и Елена, без да се замисля, тя дойде на следващия ден.
Обработката на документите отне няколко месеца. Ани плака, когато напусна дома си; всичко, което обичаше и ценеше, остана там.
Пристигайки в новия си дом, Ани в началото беше леко притеснена, чудейки се как ще живее в такъв дом. Апартаментът беше голям, всички мебели бяха бели, дори кухненският комплект беше лъскаво бял. Но леля Елена и чичо Мартин се оказаха много грижовни и мили хора, те приеха Анелия като своя дъщеря, обожаваха я.
Една сутрин се позвъни на вратата. Елена отвори, на прага стоеше мъж, който се представи като Витали и каза, че е бащата на Анелия.
Витали говори дълго време, бе дошъл отдалеч, за да вземе дъщеря си при него. Но Елена и Мартин, разбира се, бяха против, те бяха много свикнали с момичето, обичаха я и не можеха да си представят живота без нея. Тогава Витали реши сам да говори с нея.
— Анелия, ела с мен. Живея сам, имам апартамент, не е толкова голям като този, но имам чудесно жилище. Съвсем наскоро разбрах, че майка ти и баба ти са починали и си останала сам. Така че реших и дойдох за теб.
Думите на момичето обаче се запечатаха в съзнанието му:
— А къде беше преди, когато майка ми и баба ми бяха болни, когато останах съвсем сама и искаха да ме дадат в сиропиталище, но стана чудо и се оказах със семейство. Не мога да оставя най-скъпите и любими хора. Те ми дадоха всичко, много съм благодарма, че ги имам. Защо мълчиш? Е, кажи поне нещо, ако ме обичаше и имах нужда от мен, щеше да ме намериш, много по-рано. Сега няма да ги предам. Те са моят живот.
Витали не можа да каже нищо в своя защита. Да, той беше виновен, че изостави жена си и детето си, че ги напусна и забрави за тяхното съществуване, че не помогна и не участва в отглеждането на дъщеря си.
Той наведе глава и не можеше да погледне дъщеря си в очите, но толкова много искаше да я прегърне, да я целуне и никога да не я остави повече.
Мъжът остави адреса и телефона си и си тръгна. Но някъде дълбоко в душата му имаше надежда, че някой ден дъщеря му ще му прости, ще дойде, ще го прегърне и ще каже: „Татко, много ми липсваше…“
