Надя беше чест гост в къщата ми, въпреки разликата във възрастта ни от цели 20 години. По време на нашето общуване много се привързахме една към друга.
На 15-годишна възраст Надя остава пълно сираче, загубила и двамата си родители. Случи се така, че заместих майка й, сестра и най-добрата приятелка.
По това време съпругът ми ме напусна, синът ми отиде в първи клас. Научих се сама да се справям с трудностите на живота и в същото време подкрепях Надя.
След като завърши училище, синът ми влезе в Софийския университет. После завърши висше образование, намери си прилична работа в града и реши да се установя в столицата завинаги.
Синът рядко се обаждаше и идваше също толкова рядко, криейки се зад натоварения график. А заради възрастта си имах нужда от неговата подкрепа и внимание, но ме беше неудобно да му кажа директно за това.
А самият той нямаше представа или може би просто не искаше да се натоварва с грижите за възрастната си майка.
А Надежда винаги беше до мен. Днес тя е единствената ми опора и подкрепа. Ходи до аптеката и до магазина за мен, за да купи необходимите продукти, понякога дори ми помага да почистя.
А като започне да създава свои собствени кулинарни шедьоври, не забравяй да сподели някои екстри. Винаги мога да се обърна към нея, когато имам нужда от помощ или просто добра компания.
Наскоро синът ми ми съобщи добра новина – скоро ще се жени и той и избраницата му ще ми дойдат на гости. Очаквах ги през лятотоо, а вече минаха няколко месеца.
Много се радвам, че синът ми намери своето щастие, но в същото време сърцето ми не е спокойно. Отдавна станах непозната за него. Той приема всичките ми молби с враждебност. Редно ли е децата да забравят родителите си?
А Надя винаги намираше време за мен. Или ще ме почерпи с нещо вкусно, или просто ще влезе да си поговорим.
Синът ми и снаха ми останаха при мен само няколко дни. Оказва се, че нашето село е скучно и няма абсолютно нищо за правене. Синът ми дори не ме попита дали имам нужда от помощ с домакинската работа.
Ключалката на вратата там отдавна се нуждае от ремонт, а кранът започна да тече. Къщата периодично изисква мъжки ръце. И само каза преди да тръгне, че ще дойде, когато има време.
Чувствах се обидена от отношението на собственото си дете към мен. Тогава разбрах, че мога да разчитам само на Надежда. Затова, като реших да не отлагам, взех всички необходими документи и отидох при нотариуса, за да оформя къщата на името на Надя.
Седмица по-късно синът ми се обади и започна да ми се кара за необмисленото ми действие. Не се вслушах в обвиненията му и прекъснах комуникацията.
Със сигурност някой от съседите е казал на сина ми, че съм прехвърлил къщата на Надя. Няма от какво да се срамувам, защото Надя стана единственият близък човек за мен, а не собственият ми син.
На нейната къща трябва спешно да се направи нов покрив и разбирам, че това не става без мъжка помощ. Следователно, ако нещо се случи, тя може да се премести да живее при мен.
Всеки ден осъдителни погледи в очите на съседите си. Те не могат да разберат как мога да прехвърля къщата на непозната, когато имам собствен син? В този момент направих така, както ми повели сърцето.
Във всеки случай аз знам най-добре. А хората винаги ще имат нужда от причина да клюкарстват. Днес съм аз, а утре ще дойде време за някой друг.
Бих искала да чуя и вашето мнение. Може би все пак греша?
