Живея в чужбина. Веднъж се прибрах и отдавна не бях изпитвал такъв срам като в родината

Живея в чужбина. Веднъж се прибрах и отдавна не бях изпитвал такъв срам като в родината
Изображение от wirestock on Freepik

Надявам се, че моята история ще вдъхнови някой да се замисли и може би ще го накара да промени живота си. И отношението си.

Със съпругата ми отдавна живеем в чужбина и нямаме намерение да се връщаме. Наскоро обаче успяхме да се приберем у дома, за да посетим близките си. Решихме да съберем всички роднини и да излезем сред природата – да си направим пикник с барбекю.

Нямаше нужда да ходим далеч; недалеч от къщата на майка ми имаше гора, морава и езеро. От години помнех това място като изключително красиво.

Когато обаче стигнахме там, бяхме много изненадани. Зелената сочна трева се бе превърнала във високи бурени, тревата на места беше обгоряла, а на места имаше купчини боклук и пластмаса. Просто бях шокиран, беше срамно и неприятно.

Едва намерихме малко по-чисто място на брега на езерото и започнахме да чистим боклука, за да можем поне да седнем.

Запалихме огън за скарата, изпекохме месо и зеленчуци, хапнахме обилно и су поговорихме с роднините. Прекарахме си добре, но бях много потиснат от гледката на любимото ми място край езерото.

Тук съм бил още от дете, но това място никога не е имало толкова плачевен вид. Дори езерото изглеждаше кално и мръсно. За първи път не се престраших да плувам в него.

Веднага предупредих близките си да съберат всички боклуци в отделна торба и да не ги хвърлят в тревата или храстите. А когато се приготвяхме да се прибираме, проверих да не е останало нещо след нас. И отново с тъга огледах поляната.

По пътя за вкъщи, без да крия разочарованието си, се възмутих от безотговорността на хората. В крайна сметка, как можете да изхвърляте боклука си на мястото, където прекарвате времето си, и после пак се връщате там? По пътя край езерото има големи кофи за боклук, трудно ли е да събереш боклука след себе си и да го занесеш на сметището?

Когато стигнахме до кофата за боклук, забелязах, че никой не носи нашата торба с боклук. И, разбира се, започнах да питам къде е отишла торбата. На което майка ми просто махна с ръка, казвайки ми да не се притеснявам, те го били изхвърлили.

Изненадах се.

– Къде го хвърлихте?

– Ами там, в храстите – отговори майка ми, сякаш нищо не се е случило, – ние ли сме най-глупави? Всичко хвърлят там!

Трябваше да положа големи усилия, за да се сдържа и да не се скарам със семейството си. Нищо не можеше да се промени, защото боклукът не можеше да бъде изваден от храстите, беше заседнал между клоните над дерето.

След всичко това стогнах до извода, че хората си заслужават такъв живот. Точно това заслужават – мръсните улици, пътищата с дупки, замърсените реки и езера, уличните лампи със счупени лампи, корумпираната власт, мизерните заплати и пенсии.

Защото на хората не им пука за себе си и за мястото, където живеят. Защо всички други трябва да се грижат за живота им? Те не уважават себе си, а чакат другите да ги уважават…

Не са от правителството тези, които не изхвърлят боклука в кофата и унищожават пейките в парковете. И не президентът чупи спирките по улиците. Вие го правите сами! Затова вече не вярвам на вашите оплаквания.

Хора, вие сами плюхте в кладенеца си от който пиете, сами превърнахте живота си в мизерия. Сега живейте в него. Първо трябва да промените себе си, а след това да изисквате промяна от другите.

Advertisement