Така се случи, че се ожених рано – на 19 години. На 20 години родих дъщеря си Ана. Съпругът ми Владимир беше прекрасен. Живеехме много добре, имахме прекрасно бебе, което растеше. Но когато Ана беше на четири години, се случи нещастие: Владо попадна в катастрофа и почина.
Наложи се да отгледам сама дъщеря си. Така и никога вече не се омъжих. Ана израсна като много добро момиче: спокойно, умно, разумно.
Но с настъпването на тийнейджърските години нещата се промениха. Когато стана на 13 години, внезапно спря да нощува вкъщи. Тя попадна в лоша компания и не можах да я изведа оттам. Започна да бяга от училище и не се прибираше цяла седмица.
На 16 ми каза, че е бременна. Бях категорично против аборт. Ана роди здраво, силно бебе. Но реши да го изостави в родилното. Напразно се опитвах да я разубедя, не искаше да ме чуе.
Два дни след раждането тя напусна болницата. Оттогава не съм я виждала. Дори не знам: добре ли е дъщеря ми, жива ли е?
Не ми позволиха аз да взема внука си: имам ТЕЛК инвалидност. Но не можех да изоставя своята кръв.
Разбрах в кой дом за сираци е отведен внукът ми и си намерих работа там. Много ми помогна това, че имах медицинско образование. После успях да получа диплома и за психолог. Така можех да виждам внука си всеки ден.
Така започнах да провеждам събеседвания с кандидатите за родители. Научих характера на родителите и им помогнах да изберат подходящите за тях деца. Всичко ми се получаваше много добре. Никога никой не върна вече осиновени деца.
Родителите и ръководството бяха много щастливи от това. Родителите искрено ми благодариха за моя труд.
Минаха две години и най-сетне ми беше разрешено да получа попечителство над внука си. Бях много щастлива и с нетърпение го заведох у дома.
Минаха години, внукът ми порасна. Много неща се случиха през годините. Станах ръководител на дома за деца. Стараех се много децата ни да се чувстват доколкото е възможно добре.
Успях да осигуря допълнително финансиране и персоналът беше значително увеличен. Така вече можехме да се грижим по-добре за децата си.
Внукът ми стана прекрасен млад мъж. Реализира се като лекар-хирург. Наскоро се ожени. Сега той и съпругата му събират документи за осиновяване на едно очарователно момиченце от сиропиталището, в което работя.
А аз съм безкрайно щастлива, че всичко се нареди така добре. В момента внукът ми Ивайло строи къща, той и жена му Мария са много щастливи. И най-радващото е, че са решили да осиновят дете. Да спасят една човешка съдба.
