Стилян беше само на пет години, когато линолеумът на подовете на сиропиталището се превърна в неговия свят. Той държеше здраво в ръцете си износено плюшено мече с изтрита и избеляла козина, неговият малък щит срещу неизбежното отхвърляне от прииждащите потенциални осиновители.
Наоколо имаше глъч и смях, но те изглеждаха като далечно ехо. Стилян вече бе решил за себе си, че „никой не се нуждае от него“.
Той наблюдаваше как много двойки минават през вратите на приюта с надежда, изписана върху лицата им, но всеки път си тръгваха без него. Никой не искаше да го осинови.
С течение на времето той загуби надежда и изгради стени около себе си, за да се предпази от разочарование.
Един ден се появи жена на име Жана. Тя стоеше тихо на прага с мек и топъл поглед. Животът й беше пълен с изпитания, но в Стилян тя видя нещо, което запали в нея желание да обича и излекува раненото момче, което седеше с плюшеното мече, избягвайки нейния поглед.
— Привет — каза тя нежно, присядайки до него.
Стилян я погледна предпазливо, гласът му беше слаб:
— И ти ли ще си тръгнеш?
Сърцето на Жана се сви.
— Не, миличък. Тук съм, за да остана.
Стените, които Стилян бе изградил около себе си, не се срутиха лесно, но Жана не се отказа. Тя изпълни новия им дом с топлина, създавайки уютно място, където любовта може да разцъфти.
Но Стилян, вече неин осиновен син, не я допускаше до себе си. Той не я наричаше „мамо“ и често й напомняше, че тя „не е истинската му майка“.
Жана не отстъпи. Въпреки всички истерии, груби думи и отхвърляне тя продължи да го обича безусловно. Но с възрастта Стилян само укрепваше стените си.
Когато момчето навърши 13 години, Жана разбра ужасна новина: тя беше диагностицирана с терминален рак. Жената посвети последните си дни, за да подготви Стилян за живота без нея. Тя му пишеше писма, оставяше му инструкции и изливаше любовта си в малки актове на грижа.
Но Стилян отново се скри в себе си. Страхът да не я загуби само направи сърцето му още по-твърдо.
Месец по-късно Жана си отиде. На погребението й Стас стоеше безучастно, докато около него всички проливаха сълзи. Не можеше да плаче, не можеше да чувства. Светът отново стана студен и празен, както в сиропиталището.
Девет дни по-късно най-добрата приятелка на Жана, Светлана, неочаквано потърси Стилян с важно съобщение:
„Майка ти е оставила нещо за теб“, каза тя. – „Ще го намериш на гроба й“.
Стилян се поколеба, но в крайна сметка отиде на гробището. Там, върху надгробната плоча на Жана, лежеше плик с името му, изписано с познатия й почерк. Ръцете му трепереха, когато го отвори и започна да чете.
Писмото разкри истина, която Стилян дори не можеше да си представи: Жана не беше само негова осиновителка. Тя беше неговата биологична майка.
Тя била уплашено бременно момиче, когато го оставила в дома, вярвайки, че това е единственият начин да му осигури по-добър живот. Години по-късно тя направила всичко възможно, за да го върне вкъщи, като скрила истината, за да не го нарани още повече.
Сълзи се стичаха по бузите на Стилян, докато четеше последните й думи:
„Обичах те още преди да се родиш. Обичах те въпреки всяка груба дума. И все още те обичам, дори оттам, отвъд. Съжалявам. Твоята майка, Жана.“
Стас се свлече върху надгробния камък, стискайки писмото здраво на гърдите си.
„Съжалявам, мамо“, изхлипа той. – Съжалявам. не знаех“.
Вятърът го обгърна, сякаш самата Жана го прегръщаше. За първи път Стилян позволи стените му да рухнат. Любовта, на която се бе съпротивлявал толкова дълго, най-накрая избухна, запълвайки празнината, която бе определила живота му като дете.
От този ден нататък Стилян започна редовно да идва на гроба на Жана не от чувство за дълг, а от любов.
Нейното писмо му даде завършека, от който се нуждаеше, а безусловната й любов стана основата за новия живот, който той започна да изгражда – живот, основан на основата на майчината любов, която никога не спря да се бори за него.
