В детството ми на село си спомням, че имаше традиция „да се притечеш на помощ на ближния“…
Например да речем, че човек се е върнал от казармата, оженил се и иска да си вдигне къща. Може ли да се справи сам, двадесетгодишен, че дори и с баща си? Не.
Тогава цялата рода до девето коляно, близки, приятели, приятели на приятели, се събираха и вдигаха заедно къщата през лятото. И жените участваха активно – глината с краката си месят, три кофи боб чорба сготвят, омесят баница за всички, някой пък ще донесе вода, тогава още нямаше водопроводи по селата.
През лятото вдигаха къщата вкупом, а след това празнуваха новото домакинство заедно.
Ако има сватба, жените готвят по цялата улица, мъжете опъват шатра за стотина души, поставят пейки и маси. Заедно, без никой да иска нещо в замяна.
Ако някой почине, след час дворът вече е пълен с хора и се притичват на помощ.
И това беше нещо съвсем естествено…
Спомням си как стоях сама в безкрайната градина на баба ми, а лехите с картофи отиваха някъде зад хоризонта. Беше така, защото садихме не само храна за себе си, но и за хранене на добитъка.
Та стоя в началото на лехите с картофи, гледам в светлата далечина и се страхувам от тази далечина, чудя се как ще засадим всичко това.
След няма и половин час виждам шестима съседи, които стоят в градината с мотики и мълчаливо поливат. Те видели, че е сама, зарязали това, което правели и се притекли да помогнат.
Без да им се обадим, без да ги молим. Те просто изоставили делата си и дошли.
Така трябва да се живее и да бъде. Като тези хора от детството и младостта ми. Ако видите, че на някого му е трудно, отидете и му помогнете. Без да очаквате нищо в замяна.
