Дъщеря ми и зет ми предложиха да продам къщата си, за да може с парите да се купи апартамент в столицата. Съгласих се, но поставих условие: апартаментът да е регистриран на мое име.
Обясних им позицията си:
— Трябва ми гаранция, че няма да остана на улицата на стари години. След мен апартаментът ще си остане твой и ще можеш да се разпореждаш с него както искаш.
Зетят пламна, започна да крещи, да ме нарича алчен и недоверчив. Но бях непреклонен. А това, което се случи два дни по-късно, разруши целия ми живот. Сега не знам как да живея.
Когато дъщеря ми беше на шест години, загубих жена си. Това беше най-трудният ден в живота ми. На погребението й се заклех, че ще се грижа за нашето момиче до края на дните си.
Оттогава цялото ми време и енергия са посветени само на нея. Дъщеря ми ипорасна умна, послушна и мила. Винаги се опитваше да ми помогне: почистваше къщата и учише добре.
После в живота й се появи млад мъж. Тя ме запозна с него и той веднага ми направи добро впечатление. Младежът беше учтив, спокоен и изглеждаше искрено загрижен за нея.
Когато ми казаха, че ще се женят и искат да живеят с мен, бях много щастлив.
Но радостта ми беше прибързана. Всичко се оказа съвсем различно. След сватбата зетят сякаш се промени. Той стана студен към мен, често беше груб, а понякога дори ми крещеше.
Опитах се да не обръщам внимание и го търпях заради дъщеря ми.
Когато ми предложиха да продам къщата си, за да купя апартамент в столицата, аз се съгласих, но поставих условие: апартаментът трябваше да бъде регистриран на мое име. Обясних им позицията си:
— Трябва ми гаранция, че няма да остана на улицата на стари години. След мен апартаментът ще си остане твой и ще можеш да се разпореждаш с него както искаш.
Зетят пламна, започна да крещи, да ме нарича алчен и недоверчив. Но бях непреклонен. След това дъщерята и съпругът й събраха нещата си и след два дни се преместиха в града.
Тогава си помислих, че тя просто е обидена, че с времето всичко ще се нареди. Но минаваха месеци, а тя така и не се обади и не ме посети.
Наскоро навърших 60 години. Мислех, че ще се сети за рождения ми ден. На сутринта подредих къщата, сготвих любимите й ястия, облякох чиста риза и седнах да чакам. Специално приготвих любимата й баница, за да разбере, че съм я чакал.
Всеки звук извън прозореца ме караше да поглеждам навън.
Но денят минаваше, а дъщеря ми все още не се появяваше. Изчаках до вечерта, докато навън се стъмни. Накрая прибрах храната, почистих, преоблякох се и си легнах.
Сълзите просто се търкаляха от очите ми. Може би съм я обидил, но винаги съм искал най-доброто за нея…
И от няколко дни се опитвам да разбера: наистина ли ми е толкова ядосана? Или просто вече има съвсем различен живот и аз не съм нужен?
Не мога да разбера толкова ли съм я обидил, след като тя дори не благоволи да се обади на рождения ми ден. Ами ако нещо се е случило? Защо забрави самотния си старец?
