Здравейте, казвам се Елена и сега съм на 26 години.
Срещнах бъдещия си съпруг Иван през първата година в университета и веднага се влюбих. Година по-късно вече мислехме за сватбата, но нещо не се получи така, както искахме.
Искрено заявявам, че приятелят ми беше (и е) прекрасен човек! Мил, грижовен, интелигентен и умерено саркастичен, той веднага привлече вниманието ми, както и аз неговото. Запознахме се на посвещаване на първокурсниците, той беше един от по-големите курсове.
Ваня направи предложение да завърша университета, тогава бях 2-ра година. Беше вълшебно! Струваше ми се, че съм в приказка, приятна музика, романтична вечеря и заветни думи. Разбира се, аз се съгласих.
Иван ми направи предложение преди да завърша университета, тогава бях 2-ра година. Беше вълшебно! Струваше ми се, че съм в приказка, приятна музика, романтична вечеря и заветни думи. Разбира се, аз се съгласих.
Като цяло мога да кажа, че семейството ми е на първо място. Да, кариерата и себереализацията са важни, но какво пречи да съчетаете тези неща? И все пак да срещнеш своята сродна душа е истинско щастие.
За съжаление нещата не минаха така гладко, както си представях в мечтите си. Много мои приятелки ми обърнаха гръб и започнаха да ме убеждават да изчакам. Не знам дали ревнуваха, или не им хареса, че започнах да прекарвам повече време с приятеля си.
Освен това не само приятелките реагираха негативно. Как изкрещя майка ми, когато разбра за сватбата! Какво съм си мислела, Иваан все още не представлява нищо (въпреки че нямам представа какво трябва да бъде един студент), и нямал апартамент, родителите му не са богати. Какво ще взема от него?
Баща ми каза пък, че няма да си има работа с неплатежоспособно лице, затова предупреди, че няма да дойде на сватбата.
За мен да чуя такива думи от най-влизките ми хора беше истинско предателство. Изправиха ме пред странен избор, който не исках да правя.
В резултат на това прекъснах всички отношения с тях и се омъжих. Минаха 7 години и днес изобщо не съжалявам за постъпката си.
Отначало живеехме заедно в общежитие (Иван записа магистратура), а след това се преместихме в жилище под наем. Наскоро купихме апартамент, вече наш! Да, ипотеката трябва да се плаща, но е странно да се надяваш да получиш готов апартамент със средна заплата на 26,
С Иван всичко е наред и скоро ще му родя син. За съжаление отношенията с родителите ми не се подобриха. От време на време ми се обаждат, за да разберат дали съм добре, но всеки път не забравят по някакъв начин да критикуват, да „целят“ съпруга ми.
Все още ги обичам много, но болката и обидата не са изчезнали. така че не мога просто да взема и да простя. А и нужно ли е?
