За три десетилетия работа в родилен дом видях всичко. Виждала съм стотици пъти класическата сцена, когато жената ражда и мъжът й я взима заедно с малкото им бебче.
Всичко се случва толкова банално, като за мен, обикновен свидетел на ежедневна човешка радост, че всеки предходен случай не се различава от следващия: цветя, бонбони, шампанско, благодарности, целувки и прегръдки.
Лицата на стотиците щастливи майки и бащи са размазани в съзнанието ми, но един баща ще го помня, изглежда, до края на живота си.
Той влезе в отделението тихо, колебливо. Сякаш бе дошъл в Божия храм. Съпругата му уви бебето в топло одеяло, внимателно го предаде на новия татко и той просто замръзна.
После отстъпи назад и взе детето така внимателно, сякаш държеше порцеланова ваза. Той едва притисна малкото момченце към себе си, боязливо, и започна да го гали по лицето.
Той плачеше, шептеше думи, които само той разбираше, и се взираше напрегнато в новороденото. След това го притисна малко по-близо до себе си, като орел с крилото си, за да го предпази от всичко, което можеше да се случи на сина му в бъдеще.
Толкова нежно целуна личицето му, дрехите, одеялото, в което беше завито бебето, че сигурно никоя майка не целува бебето си така! Татко, истински баща!
Той деликатно подаде сина си на майка му и нежно прошепна:
— Красив е като теб!
След това той се приближи до мен и тихо ми каза в ухото:
— Наскоро получих ново сърце, а сега успях да дам живот на сина си! Затова двойно се радвам, че вече имам дете!
Колко просто е всичко в живота! Изглежда труден, тежък, с много страдание и болка, а колко просто се оказва всичко: на този човек е бил дарен живот и той е благодарен. а сега успя да направи същото за своя наследник!
Колко простичко и естествено е всичко това, но колко възвишено и божествено!
