Седнах и обядвах в кафене на лятна веранда. Едно момче дойде при мен и каза:
— Дайте ми хляб, моля – жално помоли детето.
Обикновено не давам милостиня на просяците, но това малко момче, изглеждаше на шест или седем години. Освен това той не поиска пари, а храна. Не можех да му откажа и смятах, че хлябът е твърде малко нещо за едно дете.
— Слушай, момче, как се казваш? – попитах усмихнато.
— Даниел — отговори той.
— Много хубаво, аз съм Ася. Нека ти поръчам палачинки, става ли? — съгласи се момчето с широка усмивка, но почти веднага се навъси и каза:
— Мога ли да взема палачинки с мен? Имам сестра Яница, тя също иска да яде…
— Разбира се, че може.
Поръчах йогурт, палачинки и какао. Момчето просто се нахвърли върху храната. Личеше си, че не е ял отдавна и че не е от заможно семейство. Реших да разбера повече за Даниел и да помогна с каквото мога.
— Даниел, ти и сестра ти с кого живеете?
— С моята прабаба, но тя има много малка пенсия, така че отивам и измолвам поне нещо за ядене.
— Къде са родителите?
— Родители… Не знам. Никога не съм виждал баща ми, а майка ми… веднага щом роди сестра ми, тя изчезна и никога повече не се появява…
— Ти ходиш ли на училище?
— Не, следващата есен трябва да отида, но само ако баба ми намери акта ми за раждане, защото не помни къде го е оставила. И дори не дадоха на сестра ми такъв лист хартия.
— Как не са го дали?
— Мама я роди в банята. Видях през пукнатината и чух майка ми да крещи.
Направо побелях от това, което чух. Как така? Малко дете да вижда как майка му ражда. От такава гледка мъже и възрастни губят съзнание, какво остава за малко дете.
Когато Даниел свърши да яде, му предложих да го заведа у дома. И казах, че искам да се запозная със сестра му и прабаба му, на което той с радост се съгласи.
Завихме палачинките и си тръгнахме. По пътя спряхме в един супермаркет и купих храна, за да имат какво да ядат.
Стигнахме до къщата, където живееше Данил. Тази къща изглеждаше на път да падне. Не мислех, че някой би могъл да живее в къщи като тази. Влязохме вътре.
Беше бедно и малко мръсно, в стаята имаше една баба, която лежеше на леглото и стенеше. Личеше си, че е много болна. А двегодишно момиченце седеше на леглото си и си играеше с някакви парцали. Това бяха единствените играчки в апартамента.
Опитах се да говоря със старата жена:
— Бабо, как се чувстваш?
— Зле… много лошо, дъще… Моля те, поседи с децата…
— Задължително! Сега ще ти извикам линейка.
Линейката откара възрастната жена. Казаха, че трябва да остане в болницата. И взех децата с мен.
Въпреки че нямах никакво намерение да ги осиновявам. Но все пак ги взех, защото моята тринадесетгодишна дъщеря наистина обичаше децата и не искаше да ги дава никъде.
Нямаше да ми позволят да ги осиновя без моя съпруг,, но много помогна фактът, че със съпруга ми не бяхме официално разведени. И си останахме в приятелски отношения, защото той, щом чу цялата история, се включи и ни помогна да осиновим децата.
Настанихме бабата в старчески дом. Там ще й е по-добре, отколкото в порутена къща. И има добри условия, храна и, ако е необходимо, висококачествено медицинско обслужване.
Ето така станах многодетна и щастлива майка на две ангелчета, попаднали в такава трудна житейска ситуация.
