Това се случи много отдавна, в спокойните дни на моята младост. По това време бях запалена по спорта и едно лято отборът ни по лека атлетика отиде на тренировъчен лагер в Балкана.
Живеехме на палатки, готвихме на огън… истинска романтика. С нас бяха момчета от футболния отбор, така че никога не ни беше скучно. Местните жители, предимно по-възрастни мъже, ни помагаха: цепеха дърва, гледаха екипировката, гледаха конете. Вечер се събирахаме около огъня и ни разказваха легенди и предания от своя край.
Програмата на лагера включваше двудневна конна езда с нощувка край местна река – името й, за съжаление, е изтрито от паметта.
Тръгнахме рано сутринта: треньорът, двадесетина души от нашата група, водачи и коне, натоварени с екипировка. Конете вървяха бавно, за нас беше необичайно да седим дълго време на седлото, така че често правехме почивки.
След като стигнахме до малко селце, поехме по главната му улица. Къщите бяха здрави, оградите бяха прясно боядисани, цветята цъфтяха в предните градини. Но нещо не беше наред: наоколо нямаше жива душа. Нито играещи деца, нито жени в градините, нито старци по пейките. Дори кучетата не лаеха. Гидът отговори кратко на нашите въпроси: „Староверци“.
Селото остана назад и скоро видяхме стара колиба с разкривен покрив, съвсем различна от другите къщи. Водачът се ухили: „Тук живее знахарка . Казват, че е на сто години, може би повече. Тя лекува всички болести и предсказва бъдещето.”
Вечерта разположихме лагера наблизо и с две приятелки бяхме вдъхновени от идеята да посетим тази мистериозна старица.
„Хайде да отидем при нея, тя да ни гадае!“ – решихме ние, млади и глупави.
Треньорът не ни позволи да отидем и, разбира се, не ни даде коне. Но все пак избягахме, тръгвайки пеша. Беше страшно да отидем сами, затова убедихме две момчета да се присъединят към нас.
Стигнахме учудващо бързо, сякаш някой ни буташе напред. В двора ни посрещна старица, която съвсем не приличаше на вещицата от приказките: дребна, суха, с мила усмивка и чисто бяло шалче.
Лицето й беше покрито с бръчки, но очите й… очите й бяха млади, ярко сини, като небето след гръмотевична буря.
— Здравейте – поздравихме колебливо.
— Здравейте, деца – тихо отговори тя. – Влезте в къщата.
Вътре беше изненадващо уютно: домашно изработени пътеки на пода, бродирани кърпи по стените, икони с горяща кандила в ъгъла. Бабата се прекръсти, а ние, смутени, се поколебахме на прага, загубили смелост.
— Чаках ви – каза тя, гледайки право към нас. – Какво искате да знаете?
Събрах смелост и пристъпих напред:
— Разкажете ни за нашето бъдеще.
— Не предсказвам бъдещето – отговори тя. – Само Господ знае всичко. Но виждам нещо. Тя ме погледна в очите. – Твоите планове и мечти скоро ще се променят. След два месеца ще поемеш по друг път, ще учиш на друго място, ще се ожениш за друг човек и ще се преместиш в чужд град. Ще имаш две деца, родени в една и съща година.
— Как така? Близнаци?
– изненадах се.
— Не знам — усмихна се тя загадъчно. – После ще се върнеш в родния край. Много изпитания ще паднат на плещите ти, но помни: Бог не дава изпитания, които не са ти по силите. Ще преодолееш всичко и ще живееш дълго. Само не ми е ясна датата ти на раждане. Кога си родена?
„Пети април, 1972“, отговорих аз.
„Не, през април в онази година още не си била на белия свят“, поклати глава възрастната жена.
Чувствах се неловко. Главата ми започна да се върти и едно от момчетата ме изведе на чист въздух. Върнахме се в лагера мълчаливо.
Разбира се, липсата ни беше забелязана и за наказание миехме чинии в студената планинска река до късно през нощта, треперейки от студ и умора.
На следващия ден се върнахме по същия път. Минавайки покрай къщата на лечителката, не я видяхме, но черна котка с невероятно сини очи седеше на оградата. Тя ме погледна директно и тръпки полазиха по гърба ми.
Минаха два месеца и прогнозите започнаха да се сбъдват. Разделих се с гаджето си и влязох в университет във факултет, за който никога не съм мислила преди. Две години по-късно се омъжих и се преместих в друг град.
Животът не беше лесен. Синът ми се нуждаеше от сложна сърдечна операция, загубих няколко близки хора за кратък период от време, а след това самата аз бях изправен пред тежко заболяване, чието име дори не искам да казвам.
Но винаги помнех думите на онази възрастна жена: „Бог не дава изпитания, които не са по силите“. И това ми даде сили да продължа напред, да вярвам в най-доброто.
Колкото до рождената ми дата… Един ден намерих свидетелство в стари документи, което сочеше друга дата – 9 май. Озадачена се обърнах към родителите си. Оказа се, че за да получи по-голям апартамент във фабриката, мама с помощта на приятел лекар променила документите за времето на бременността, а татко уредил всичко в службата по вписванията. Така че официално съм се „появила“ тогава.
Само едно предсказание не се сбъдна: децата ми се родиха в различни години. Но може би по някакви невидими закони на съдбата годините на тяхното раждане – 1990 и 1993 – са някак сходни или свързани.
Оттогава минаха много години. Върнах се в родния си край, както каза знахарката. Понякога си мисля за нея: коя беше тя? Как разбра толкова много за мен? Може би в света има неща, които не можем да разберем. Но едно нещо знам със сигурност: нейните думи ми помогнаха да премина през всички изпитания и да не се пречупя.
