Дойде време да си изплача болката.
Много дълго време си мислех, че отглеждането на чуждо дете е трудно. И ето, че снощи попаднах на нечий коментар относно осиновяването със следното съдържание:
„А вие какво си мислите, че трепетликата ще даде портокал ли? Ами ако някой от родителите е бил убиец или пияница. Или може би дори и двете наведнъж! С генетиката не бива да се правят шеги!“
Лично мен това ме засегна дълбоко.
Защото аз съм осиновена и знам какво всъщност ми се случи. И искам да го споделя с вас.
Знаете ли, мисля, че ако някой анализира моите роднини и моите гени, тогава щеше да е много вероятно и аз да бъда изоставена. Все пак повечето от тях хем пиеха, хем лежаха в затвора. Не ги осъждам и не ги критикувам, защото в селото, от което съм, всички бяха такива.
Загубих майка си при раждането, а баща ми тогава беше зад решетките. Така че никога не разбрах какво е родителска обич. И до днес не знам дали баща ми още лежи, или вече е освободен, Бог да е с него.
Бях осиновена доста рано от младо семейство. Но с мен не е било никак лесно, по думите на майка ми. Защото бях дете с труден характер. Тя си спомня, че съм обичала да спя под леглото, а не върху него, че съм режела всичко, което ми попадне под ръка, а в тийнейджърските си години дори започнах да крада от приятели.
Много им беше трудно с мен. И всички около мен повтаряха, че трябва да ме върнат в интерната. Освен това всички наоколо твърдяха, че от мен ще израсне или пияница, или крадец.
Но майка ми (жената, която замести родната ми майка) щеше да стигне до края и не се отказа. Тя се опита да ми предаде всичко най-добро, което имаше и което знаеше.
И усилията й не бяха напразни. В един момент спрях да се интересувам от алкохола или кражбите. И започна да се уча много по-добре. А когато завърших училище с отличие, веднага влязох в университет. По това време бях поразена най-вече от търпението на майка ми.
Само си представете колко мъки е изтърпяла, за да ме промени толкова драстично. А днес фактът, че тя успя да ме направи такъв човек, е невероятен подвиг.
И сега като виждам коментари, че дори не си струва да се опитва, защото гените така или иначе ще си кажат думата, аз си спомням онези вечери, когато майка ми ми обясняваше и говореше за всичко открито.
Не, тя не ме е учила, а ми е разказвала и говорила на абсолютно всякакви теми. Тя се опитваше по всякакъв начин да ми внуши какво ще се случи с мен, ако продължа да правя лоши неща. И какво ще ми стане с този начин на живот.
Днес съм успял човек. Благодарение на нея и на това, че не се отказа.
