Често обществото ни учи на обратното – кара ни да гоним успех, слава, пари. И то на всяка цена. А всъщност това често става за сметка на самия живот и неговата дължина. Като че ли ни подтикват към безразсъдство, за да изживеем по-малко години.
В момента съм в непознат за мен град. Обичам да се разхождам по парковете и крайбрежната алея. Сутрин ставам рано, отивам на брега, сядам там, слушам музика или подкасти, драскам си на лист, наблюдавам хората и природата.
Тази сутрин на пейката до мен седна един дядо. Каза, че е уморен да върви по-нататък, че ще поседи малко. Попита дали нямам нищо против. Аз обичам да разговарям с възрастни хора — от тях можеш да научиш много умни мисли.
Разказах му, че съм дошъл от планински град, където вече има сняг, а тук е топло. Даже ми е непривично. Дядото, оказа се, също не е местен. Синът му го прибрал преди година.
Поговорихме за времето. За здравето.
Попитах го на колко години е. Поговорихме за природата. Аз му разказах за моя роден крах, той — за това как е ходил по моретата. Как е седял на фар. Било е отдавна, през 60-те години. И аз съм седял на фар, но през 80-те.
Аз съм на 58 години. Той е на 81. Старецът е жизнен. Носеше със себе си вестник. Внимателно започнахме разговор за политика. Започна да ми изказва своите мисли — доста здравомислещи, аргументирано ги формулираше. Умът му е ясен, мисълта — точна.
Аз самият се интересувам от политика още от училище — от 1978 г. Разговорът с дядото беше много интересен.
Дядото имаше добра памет. Можеше от фактите да изгради версия, а след това — верига от аргументи „за“ и „против“ относно своята хипотеза. Отдавна не бях срещал такъв събеседник. Говорихме два часа. Видях, че се е уморил.
Попитах го според него в какво е смисълът на живота.
А той каза, че здравето ти зависи от това, доколко умееш да се радваш на дребните неща. И да намираш радост в детайлите. Красива жена, красиво цвете. Красив залез.
Мъдра мисъл. Вечер да си радостен и благодарен за това, че си изживял още един ден. Сутрин да се радваш, че си се събудил и можеш сам да се обслужиш.
„Аз“ — каза той — „разбрах всичко това, когато жена ми почина. – Живяхме заедно 60 години. И двамата сме деца на войната. Когато я погребах, останах сам. Синът ми построи къща и сутрин правим гимнастика заедно навън, след което аз се разхождам. Ето, смъртта на жена ми ми даде друг живот. Спрях да бързам и започнах да виждам красотата на света и на живота. Имаше момент, в който силно съжалявах, че не съм могъл да го видя по-рано. Но сега за мен това е един подарък“.
Снаха му е лекар, всеки ден му прави медицински преглед. Следи за хапчетата, за кръвното. Внуците го радват. Правнуците му се обаждат.
„Живях тих и щастлив живот – с добра жена, добри деца, парите ми стигаха. Но ако не се научиш да забелязваш дребното, никога няма да видиш голямото.“
Дядото си тръгна. Аз седях и мислех за това, че обществото изисква от човека подвизи. Амбиции. Суета. Някакъв стандартен комфорт… А ние сами скачаме в това колело.
Монголите имат една молитва към Бога: „Дай ми, Боже, да изживея тих и незабележим живот.“ В тези думи има дълбок смисъл – те са за оцеляването, за здравето, но не и за показния успех.
