Срещнах за първи път Александър в парка. Седях на една пейка и бях тъжна, изобщо не исках да се прибирам вкъщи. Вкъщи, където родителите ми пиеха поредна бутилка, която обикновено завършваше или със скандал, или с бой.
Един млад мъж седна до мен, помълча известно време и каза:
— Аз съм Сашо, а ти?
Без да обръщам глава, отговорих:
— Нели…
Продължихме да си мълчим, а после Сашо ме изпрати до вкъщи, попита дали ще дойда утре в парка, аз се усмихнах на това оригинално предложение да се срещнем и кимнах с глава в знак на съгласие:
— Ще дойда…
Така започна нашата връзка. Тя продължи само шест месеца – когато Сашо разбра, че ще става баща, любовта му се изпари:
— Еха! Защо ми е дете, знаеш къде ги махат, реши проблема!
След тези негови думи осъзнах, че съм останала сама с проблемите си и тихо тръгнах да се прибирам към вкъщи.
Леля Светла, нашата съседка, седеше на една пейка пред входа, тя живееше два етажа по-долу. Поздравих я, а тя каза:
— Сядай, сядай, твоите пак гуляят, къде имат толкова място за тая гадост? Защо си толкова кисела? Знаеш ли какво, я ела при мен, ще ти направя едно кафе!
Кимнах в знак на съгласие и скоро седяхме в уютната кухня на леля Светла. Тя сложи кафеварката на котлона, затръшна няколко пъти вратата на хладилника и пред мен се появи чиния с лакомства.
— Хайде яж, няма да се прибираш, докато не хапнеш.
В този момент се разплаках.. Родителите ми винаги бяха напълно безразлични дали съм яла или не, а напълно непозната проявяваше такава загриженост…
На чаша кафе разказах на леля Светла за бременността си, тя поклати глава неодобрително:
— Ех, Нели… Разбира се, че ще родиш бебето! И дори не си помисляй за аборт, това е грях!
Отговорих й, че и аз искам да го родя, но ще се откажа от детето, защото няма къде да го заведа и с какво да го храня, след като аз самата съм гладна през ден…
Леля Светла махна с ръце:
— Ама какви ги говориш! Кой се отказва от собствената си кръв? Цял живот ще се луташ по света и никога няма да намериш мир!
Тя дълго време ме увещаваше, но идеята да родя и да оставя бебето в родилния дом ми се стори най-правилната.
Месеците на бременността отлетяха бързо. Майка ми разбра, че чакам дете, чак когато линейката дойде за мен. Тя изпадна в истинска истерия, вместо да ми пожелае да родя нормално, тя ме заплаши, че ще ме изгони от вкъщи заедно с детето, ако се върна след раждането с него.
Лекарят в линейката гледаше учуден този моноспектакъл и по пътя към родилния дом със съчувствие ми каза:
— Дааа, не ти е лесно…
Родих с леки проблеми, но като цяло всичко мина добре. Синът ми веднага изплака, а аз веднага се отвърнах от него.
Останалите четири дни в родилния дом бяха много трудни. Всички се опитваха да ме убедят да не изоставям напълно здраво дете, лекари и акушерки ми казаха, че повечето майки просто мечтаят за такива деца, но аз настоях на своето и написах заявление.
И на входа на блока срещнах леля Светла. Тя, обикновено усмихната, се намръщи:
— Защо си сама? Къде е бебето?
Обърнах се, без да смея да й отговоря, а леля Светла изведнъж каза:
— Ей, момиче, не ставай глупава! Бегом наза и после ела при мен, разбираш ли? Аз през това време ще приготвя всичко необходимо.
Тя ме хвана за раменете и ме избута към спирката. Три часа по-късно бях в апартамента й с бебето. Родилният дом не очакваше моето завръщане, управителят беше изненадан, но ме похвали:
— Много добре! Взехте правилното решение. И вашето бебе едва не го отведе щъркела, веднага се появиха хора, които искаха да го осиновят.
Представяйки си, че някой ще вземе бебето ми, почувствах студ отвътре и управителят, забелязвайки реакцията ми, се усмихна:
— Уплашихте ли се? Е, това означава, че ще бъдете добра майка. И наистина искаха да вземат момчето, при това едно чудесно семейство, сега ще трябва да ги разочаровам. А на вас успех!
Настаних се при леля Светла и тя ми помагаше с всичко. Усетих истинска грижа и любов, които така ми липсваха у дома. Съседката нямаше свои деца, живееше сама и даде цялата си неизразходвана доброта на сина ми и мен.
Отначало си мислех, че ще живея с леля Светла месец-два, докато майка ми се успокои и свикне, че вече баба, но тя дори не се интересуваше нито от мен, нито от внука си.
А съседката, когато отгоре се чу поредното дрънкане на счупени чинии, каза:
— Остани при мен, Нели. Там няма да живееш нормално, а при мен ще ти е по-спокойно и забавно.
Прегърнах леля Светла и я почувствах като моята истинска майка и баба на детето ми.
Времето взе своето.
Синът ми вече се подготвяше за първи клас, аз работех. Този тъжен ден дойде напълно неочаквано. Инфарктът на леля Светла бе станал през нощта. На сутринта погледнах в стаята й, чудейки се защо нашиата спасителка още не е станала и разбрах, че се е случило нещо лошо…
След погребението ме поканиха в нотариалната кантора. Оказа се, че леля Света отдавна бе направила завещание, с което бе дала апартамента си на мен и внука си. Така тя винаги наричаше нашия Николай – нейния внук, и беше много щастлива, когато чуваше неговия отговор- „Бабо, бабо…“
Пет години след смъртта на леля Светла се омъжих за много добър човек. Най-вече се страхувах дали ще станат приятели с Николай, но страховете ми бяха напразни, моите хора бързо намериха общ език.
Заедно всеки месец ходим на гроба на леля Светла и там винаги й благодаря за всичко, което направи за Никола и мен, и особено за това, че ме разубеди да не изоставям момчето си..
