Винаги съм мечтала за дъщеря, но в онази нощ се роди вторият ми син. След раждането ме настаниха в напълно празно отделение. Дори в следродилно състояние ми проблесна мисълта: „Наистина ли ще бъда сама?“
В съня си чух как довеждат друга родилка. Бях тихичко щастлива, защото ще има с кого да остана в една стая до изписването. Момичето се казваше Марина. Роди се първата й дъщеря. Още на сутринта ни донесоха бебета. Ставането не беше трудно, като опитна майка, се събудих по-рано и си взех душ преди да има опашка от цялото отделение.
Сестрата събуди Марина и я помоли да се приготви за кърмене. Тя неохотно се обърна, кимна и отново затвори очи. Мислех, че момичето още не се е възстановило от тежката нощ. Няколко часа по-късно се срещнахме и започнахме да си говорим.
Четирите дни в болница минаха много весело. В цялото отделение имаше само 6 родилки.
Вечерта преди изписването Марина не спираше да гледа бебето си и в очите й бликнаха сълзи. Постоянно държеше телефона в ръцете си и си пишеше с някого. Но това е разбираемо, всички сме така, за да не събудим децата, повече пишехме съобщения, отколкото отговаряхме на обаждания.
– Марина, случило ли ти се е нещо? — не издържах аз и я попитах, гледайки червените й от сълзи очи.
– Не мога да говоря – махна тя, зарови се във възглавницата и заплака по=силно.
Аз бях подобно състояние при първото раждане. Много исках да се прибера, но заради усложнения искаха да ме оставят в болницата още един ден. О, и аз се разплаках тогава.
Марина имаше напълно противоположната причина. Тя не плачеше заради момента на изписването. А през цялото време мислела дали да остави детето тук, или да го вземе със себе си.
В осмия месец от бременността Марина се разделила с приятеля си. Не са женени. Нямала сили да издържи вечните напивания и честите побои. Нямала подкрепа от родителите, само празни упреци. Момиче от неблагополучно семейство. Няма къде да отиде след родилното.
В главата ми се появи идея, която се страхувах да кажа.
– Марина, ами ако ти помогна? Ще бъдеш ли майка? — едва промълвих.
Тя ме погледна въпросително в очите и зачака следващите думи. Предложих й да поживее известно време при мен. Докато си стъпи на краката, докато детето тръгне на детска градина.
Тогава все още не знаех как да обясня на съпруга си, че ще трябва да вземе две жени от родилното. Но моят проблем бледнее в сравнение със съдбата на двама души, свързани с пъпна връв.
Помоли ме да не разказвам на медицинския персонал за проблемите й. Смяташе, че нямаше да се съгласят и кой знае какво щеше да се случи…
Обясних всичко на мъжа ми и го уверих, че това е правилният начин. В краен случай можем да изпратим Марина и детето при баба ми, тя живее сама. В деня на изписването заминахме заедно. Марина дори не можеше да си представи, че дъщеря й ще се прибере у дома с празнични балони и море от поздравления.
Днес нашите деца са на точно година и девет месеца. Живяхме с Марина и дъщеря й Полина само 5 месеца.
Марина се влюби в в брат ми и се мъжи за него. Наближава раждането на второто им дете. Този път е спокойна и уверена, има къде да се върне.
Не съжалявам нито за минута за постъпката си. За щастието понякога е нужно само подадена ръка и едно разбиращо семейство.
