Ситен, хладен дъжд ръмеше през прозореца. Не беше твърде късно, но вече беше тъмно. Ако не беше вкуснaта вечеря, която не върви без хляб, изобщо нямаше да отида до магазина.
Жена ми беше заета в кухнята и искаше нещо сладко. А тя беше бременна, така че не можех да й откажа.
Излязох навън, беше тъмно като в рог. По пътя за магазина има един павилион. До него забелязах малко момиче. Беше облечена леко. Кученце скимтеше под блузата й и тя гледаше жално минувачите.
– Лельо, купи ми нещо, моля те. – молеше тя минувачите.
– Момиче, отивай при родителите си. Сигурно вече те чакат.
Жената мина покрай нея, но аз се приближих до момичето. Беше ми ясно, че детето е гладно и моли за храна за нея и кученцето.
– Какво обичаш да ядеш? – попитах я аз, сядайки до нея.
– Ям мандарини, хляб и сладкиши.
– Ясно. А салам?
Момиченцето кимна утвърдително.
– Чакай тук, ще ти купя нещо.
Десет минути по-късно напуснах магазина с торба продукти: шоколад, сок, мандарини, сладкиши, колбаси и кока кола. Дори забравих, че исках да купя хляб.
Докато стоях на опашката, си спомних своето детство. Напомняше на детството на това дете. Майка ми се напиваше в деня на заплатата, а аз се скитах по улиците, надявайки се някой да ме почерпи с нещо.
Понякога успявах да се докопам до нещо. Намирах монети. Често обаче заспивах гладен. Не исках това дете да живее същия живот като мен. Излязох с покупките и реших да заведа детето в дома му. В същото време й дадох лакомствата.
– Моят дом е тук. — момичето посочи прозорци наблизо, от които се чуваха пиянски ругатни и музика.
– Как се казваш – попитах я аз.
– Ева. А това е кучето Милка. А ти?
– Митко.
– Може ли да ядем тук? Не искам да се прибирам.
– Кой е в дома ти?
– Мама и баба. Но днес имат гости, защото са взели пенсия.
Стана ми ясно, че историята на момичето е същата. Но си мислех, че социалните вече следят по-внимателно за подобни случаи.
– Хайде, ще те заведа у дома. Тук някой лош човек може да ти вземе кучето.
– Добре.
Когато се върнах вкъщи, бях посрещнат от разтревожената си съпруга. Беше десет часа и вечерята вече беше изстинала. А си бях оставил телефона вкъщи. Разказах на жена си за случилото се. Тя знаеше, че съм състрадателен и сантиментален човек. Затова не се скарахме.
– Просто носи телефона си със себе си.
През следващите дни не можехд а си избия от главата гладното момчиенце, а след това животът се върна в руслото си и в тревогите си забравих за тази случка.
Един ден се връщах вкъщи и реших да мина покрай въпросния магазин. Жена ми ме чакаше отпред.
Изведнъж Ева дотича, цялата в сълзи.
– Ева, какво се е случило?
– Момчетата ми взеха кученцето! – тя посочи с пръст към близкия двор. Плачеше непрестанно. – Не можах да защитя приятеля си!
– Аз ще ти го върна. Ани, успокой детето!” – хукнах в посоката, накъдето посочи момичето.
След малко наистина се върнах с кучето й.
– Ето я твоята Милка. Дръж я.
Отново поисках да купя някакви лакомстви за момичето, но жена ми ме разубеди и предложи да се обади в полицията. Нека знаят. Защото в студа момичето бе леко облечено, цялото в драскотини и синини, явно бе бита.
Не възразих. Когато полицаите пристигнаха, те взеха момичето с обещанието да го дадат на социалните, а кучето оставиха на нас.
– Ти ме предаде! Мислех, че си добър! — хлипаше момичето и ме гледаше ядосано.
С жена ми се прибрахме вкъщи мълчаливо. Бях разстроен. Жена ми се опита да ме успокои, като каза, че момичето ще бъде по-добре в дом за деца.
– Ти пък откъде знаеш? – бях сериозно ядосан.
Ани мислеше, че ще мине време и ще забравя за за всичко, но всеки ден се сещах за нещастната Ева и помежду ни възникна отчуждение.
– Митко, ако искаш това, нека вземем Ева при нас.
Не можех да повярвам на ушите си.
– Наистина ли? Не се шегуваш?
– Съвсем не. Тя ще бъде сестра на нашето бебе.
– Отивам да попълня документите. – извиках щастлив и изскочих от апартамента.
Отне ни дълги месеци, за да се формализира всичко и да получим разрешение за настойничество. Нито майката, нито бабата на Ева бяха против. Те изобщо не се интересуваха от съдбата на детето.
– Значи ти сега си мой татко? – весело ме попита Ева мъжа, докато я карах с колата към дома ни.
– Разбира се, Ева. А Ани ти е майка.
– Тя защо не дойде за мен с теб?
– Тя и малкият ти брат ни чакат у дома. И баба и дядо те чакат там. Много ще ги харесаш. Между другото много липсваш на Милка.
-Ура! Ще имам истинско семейство! Като всички останали! С баба и дядо!
– Ами разбира се. Те живеят в друг град, но ще ни посещават често. В крайна сметка сега имат двама внуци.
Ева не можеше да си намери място от щастие и гледаше през прозореца на колата с надежда. А аз седях и си спомнях за моето нерадостно детство. И как в един хубав ден мен също дойдоха да ме вземат от сиропиталището…
