След един случай, на който бях свидетел, повярвах, че след смъртта си човек не може просто да изчезне. Душата му се трансформира в нещо друго и изпраща сигнали в живота ни, на които понякога не обръщаме внимание…
С леля ми (сестрата на майка ми) бяхме най-добри приятелки. Тя беше невероятна и най-добрата леля в света. Откакто се помня, тя прекарваше време само с мен. Заедно с нея се разхождахме не само в парка, но и пътувахме до други градове.
Леля работеше много. И винаги казваше:
— Човек трябва да се движи, за да живее. А мързеливите бързо остаряват и умират.
След като завърших училище, отидох в университет в друг град. И леля ми първа научи за тази новина. Помня добре какво ми каза:
— Ако учиш добре, ще стане човек от теб!
Помня, че тогава леля ми подари тиган, като каза:
— Давам ти нещо полезно, защото в общежитието трябва да се чувстваш като у дома.
Когато дойде време да замина за друг град да уча, се заклех на леля си, че ще й пиша писма. И наистина, ние си кореспондирахме и си изпращахме истински писма. По това време нямаше мобилни телефони.
Опитвах да звъня на леля си поне два пъти седмично от обикновен стационарен телефон. Праве това от антрето на моето общежитие.
Спомням си добре деня, когато не можах да се свържа с леля си. Веднага се обадих на родителите си, за да разбере причината. Майка ми ми каза:
— Леля ти влезе в болница, но не е нещо сериозно. Скоро ще бъде изписана и ще си е вкъщи.
Разбира се, бях разстроена. Но утешителните думи на майка ми станаха най-доброто успокоително за мен.
В общежитието споделях една стая с още две момичета. Бързо се сприятелихме и прекарвахме всички уикенди заедно. По това време спестявахме много, така че сами си готвихме храната. Не сме определяли график на дежурствата. Ако някое от момичетата беше свободно, то приготвяше обяд или вечеря.
В онази вечер момичетата си пишеха домашните. А отидох в кухнята да сготвя картофи за вечеря.
Тъкмо когато се канех да сложа нарязаните картофи върху сгорещеното олио, тиганът на леля ми изведнъж се разполови на две. И всичките картофи паднаха на пода.
Уплашено скочих от печката и се разкрещях. При писъка ми две от приятелките ми доттичаха в кухнята. Закрих очите си с ръце и започнах да плача. Момичетата започнаха да ме успокояват и казваха:
— Няма защо да се ядосваш за дреболии. Да си купим нов тиган и да сготвим нещо друго за вечеря.
Погледнах момичетата през сълзи и казах:
— Вие не разбирате, леля ми е починала.
— Откъде знаеш? – попитаха ме приятелките ми. — Някой ти каза ли?
Продължих да клатя глава и да казвам, че просто знам. Те ме посъветваха да не измислям глупости. А аз държах на своето и се аргументирах, че леля ми е дошла при мен да се сбогуваме. И чрез подарения предмет тя ми даде знак.
Веднага се втурнах към антрето. И колкото и да се опитвах да се свържа с леля си, никой не отговаряше на телефона. Телефонът на родителите ми също мълчеше.
На следващия ден майка ми се обади и започна да ме уверява, че всичко е наред, въпреки че леля ми е още в болницата. Но от гласа на майка ми усещах, че има нещо.
Беше ми тежко на душата, но се опитах да се стегна, защото в този ден трябваше да се явя на изпит. И щом го минах, веднага си взех билети за автобуса и отидох при родителите ми.
Влизайки вкъщи, видях майка ми в черен шал. И разбрах, че бедата е дошла. Мама ми каза, че леля ми е починала в болницата, но не искали да ми кажат, за да не попречат на изпита ми.
След като съпоставих всички събития, разбрах, че леля ми е починала точно в момента, в който дареният от нея тиган се спука. И това е бил нейният знак.
