Искам да ви разкажа една малка история, която се случила с моя колежка. Историята е реална.
Ще започна с това, че с нея се запознахме не толкова отдавна. Тя се казва Татяна. Започна работа при нас съвсем наскоро и постепенно научавам неща от живота й. Таня свикна с работата, и с нас включително, доста бързо. Тя е мила, отзивчива, лесен човек и с нея можете да говорите на различни теми. Накратко – открит човек!
Семейството на Татяна е голямо. Тя много обича децата и затова е многодетна майка.
И съвсем наскоро, по обяд, Таня ми разказа за една случка от нейния живот.
Оттук следва разказът на Татяна:
По онова време бяхме на село, за лятната ваканция. Големият ми син тогава беше на 15 години, а малката ми дъщеря на 3 години. Имах само пет деца … Спомням си, че този ден беше толкова горещ, че изобщо не искахме да излизаме, чакахме вечерта и прохладата.
Големият ми син много обичаше моротите. С приятели караха из селото, до съседните села, изобщо навсякъде. Понякога идваше целият в масло и казваше, че цял ден са ремонтирали мотоциклетите си. Харесваше ми, че синът ми се интересува от технологии.
„По-добре да е в масло, отколкото да пие бира или нещо по-лошо …“ – помислих си аз. Разбира се, винаги имаше тревоги, щом тръгваха да яздят своите железни коне. Винаги съм му казвала – „Внимавай, не карай бързо и гледай да не излизаш от пистата“.
Както обикновено, той и приятелите му решили да се повозят до съседното село, трябвало да правят нещо си там. Синът ми и още няколко момчета тръгнали първи и още в този момент усетих, че нещо не е наред. Тогава го видях жив за последен път…
30 минути по-късно приятелите, които бяха отишли с него, се върнаха. Направо трепереха… Плачеха, дори не можеха да си обяснят какво се е случило. Едно разбрах със сигурност – синът ми се е разбил до смърт. Няма да описвам състоянието си, мисля, че всяка майка ще ме разбере…
Както ми казаха по-късно: те и момчетата карали с много висока скорост и преди да напусне пистата, синът ми просто загуби контрол заради повреда на спирачките. За да не напусне пистата и да не попадне под колелата на колите, той завъртял кормилото и бил изхвърлен на неравностите. Смъртта настъпила мигновено от удар в главата.
След погребението, някъде около четиридесетия ден, го сънувах. Сънят беше толкова ярък, сякаш беше истински: седях в кухнята, не правех нищо, просто пиех чай. И тогава синът ми влиза с усмивка на лицето, сяда до мен и казва – „Мамо, не плачи, аз винаги ще бъда с теб. Обещавам да се върна при теб, ти не си ме загубила. Прости ми .“
След тези думи той просто изчезна. Веднага се събудих и усетих спокойствие и мир, които отдавна ме бяха напуснали. Просто се почувствах спокойна…
Година по-късно разбрах, че ще имам дете, момче. Радостта ми нямаше граници! Роди се силно и здраво дете. Когато стана на три години, започнах да забелязвам, че навиците и външният вид на новороденото едно към едно напомнят на покойния ми син. А после още повече неща: гласът, походката, височината, телосложението, любимите игри и дейности и т.н.
Най-важният момент, който видях, беше когато детето беше вече на 10 години. Беше през деня, седях пред телевизора и гледах любимото си предаване. Синът ми седеше наблизо и рисуваше нещо на масата, а след това се обърна към мен и просто започна да ме гледа. Усетих погледа му и също го погледнах.
Детето само ме погледна, сякаш се възхищаваше и на лицето му имаше точно същата усмивка като на починалия ми син. Вече не можех да сдържам сълзите и те се изляха в поток …
Синът ми ме прегърна и веднага каза: „Мамо, не плачи, ти си толкова красива! Прости ми.“ След това просто се разтресох. Веднага си спомних думите на покойния ми син, когато ми обеща да се върне…
Все още не съм му казала за случилото се, защото е малък. Вече вярвам в едно със сигурност – прераждането и преселването на душата са реални. 100% съм убедена в това.
***
Изслушах Татяна на един дъх. Когато разказа това, мислех, че ще се разплаче, но беше обратното – тя се усмихваше! Синът й се върна, както обеща. И мисля, че е щастлива, защото момчето й е до нея.
