Защо този, който влага сърцето и душата си в близките си, на стари години остава сам

тъжна жена

Един писател веднъж тъжно отбелязал: опитът съвсем не е благо, а по-скоро налеп от горчивина по сърцето и ръжда в ставите. Животът е нещо непредсказуемо и несправедливо и често самотата се оказва цената за добротата.

Хората, получавайки любов и себеотдаване, често отвръщат с безразличие. Можеш да вложиш в някого душа, сили, надежда — и въпреки това да останеш сам.

В книгата „Жития и наставления на преподобните Оптински старци“ се казва:
„Ако искаш да се избавиш от скръбта — не привързвай сърцето си нито към хора, нито към вещи.“

Но какво да кажем тогава за онези, които не са привързани към никого и нищо не дължат на никого? Егоисти ли са те? Така са ни учили. Ала животът показва друго.

Елена живеела със съпруга си и двамата си синове. Отдавала им се напълно. Хранела ги, учела ги, подкрепяла ги — напълно се раздавала семейството.

Но един ден се разболяла, и вместо съчувствие чула от мъжа и децата си само:

— Ще можеш ли да станеш и да сготвиш? Ще можеш ли да ни направиш чай?

Тя ставала, вършела всичко — хапчетата действат бързо, все пак.

Само че никой не се сетил да я пожали. А после се случило неочакваното — тежко се разболяла нейна възрастна родственица. Обещала на Елена, че ще ѝ препише апартамента в знак на благодарност, ако Елена се грижи за нея.

Мъжът и синовете веднага се въодушевили: апартамент – ехей, това е цяло състояние!

Елена напуснала работа, където и без това ѝ плащали жълти стотинки, и се преместила при бабата.

Съпругът и децата останали сами. Сами си перели, ядяли полуфабрикати — всичко в името на бъдещия апартамент. Такива пари с честен труд не се изкарват.

Когато възрастната жена починала, Елена посегнала към телефона, набрала номера на мъжа си… и затворила.

През цялото това време те не ѝ се били обадили нито веднъж, не били попитали: „Тежко ли ти е, Елена?“ Не дошли и на погребението.

Така Елена останала да живее във въпросния апартамент, а никой от семейството ѝ дори не проявил интерес как се чувства — сама.

Скоро съседка ѝ казала:

— Някаква жена често идва у вас, тича с торби.

— Млада ли е? — притеснено попитала Елена, мислейки си, че може би синът ѝ е довел някого.

— Не, Лена, на твоите години е. Може би малко по-възрастна.

Оказало се, че семейството ѝ просто се е възползвало от нея — и после я забравило.

Елена си живееше спокойно. Не ѝ трябваше много: измиваше една чаша, една чиния — и всичко бе подредено. На обяд ходеше до близката столова — готвеха сносно.

По-късно две познати майки я помолиха да взима децата им от училище — и започнаха понякога да ѝ благодарят с пари.

Един ден се обади синът ѝ:

— Мамо, онази старица още ли е жива? Че взех кредит, а няма с какво да го плащам. Можеш ли да ми пратиш пари?

Елена спокойно отвърна, че старицата има нужда от специални грижи, средства няма, а ако случайно се появят — нека ги изпратят на нея.

Минаха месеци. Забравиха я дори по празниците. Нито на 8 март, нито на рождения ѝ ден — нито едно обаждане.

От съседката случайно разбра, че синовете вече не живеят у дома — намерили си жени с апартаменти. А съпругът ѝ, според слуховете, също имал друга.

„Добре, че родителите ми не доживяха до този цирк…“ — с тъга си помислила Елена.

Вечер тя си спомни как някога седеше със синовете си, решаваше задачи: първо лесни, после по-сложни. Мечтаеще си, че ще строят ракети, ще покоряват звездите. А накрая само се перчеха с коли, купени на кредит. Какъв ти космос…

С мъжа си също имаха планове. Казваха си: ще пораснат децата — ще започне втората младост. Само че излезе нещо съвсем различно.

А може би така беше дори по-добре? Сега не дължеше нищо на никого. Не ѝ се налагаше да погасява чужди кредити с пенсията и заплатата си, да търпи лъжите на мъжа си и криенето на новата му приятелка.

Скоро последва още едно обаждане от сина. Още една молба — не, вече ултиматум:

— Ако не ми дадеш пари — не си ми майка! И можеш да ме забравиш!

Елена погледна през прозореца.

„На колко е вече синът й? Почти на четирийсет… А още иска, още изисква… Вече е възрастен мъж.“

И за първи път тя сама затвори първа.

Advertisement