„Никога не съм смятала мъжа си за негодник — казва 40-годишната Елена. — А ето, че най-добрият му приятел му се обади тези дни и заяви, че повече не иска да общува с него. Нарече го с какви ли не обидни думи.“
А всичко стана заради следната случка…
Родителите на мъжа на Елена ги уволнили от работа в един и същи ден — съкращения.
Въздъхнали тежко, но решили, че това не е краят на света; защо да вдигат бялото знаме? Имали малки спестявания — за хляб и масло ще стигнат. Седнали да търсят работа, но в техния малък град просто нямало нищо подходящо…
Стрес. Притеснения. Синът им, мъжът на Елена, казал:
„Успокойте се, имате мен. Няма да ви оставя да гладувате. Оставете нещата да се наредят — работа ще се намери.“
Щом положението било такова, решили да навестят свой братовчед в друг град — не се били виждали отдавна.
Качили се на влака и заминали при него. Пристигат, а братовчедът лежи в леглото — кръстът го бил „сецнал“.
Братовчедът, впрочем, бил заможен човек, но със сприхав характер; с нито една от трите си дъщери не поддържал връзка.
Жената започнала да го гледа, а съпругът ѝ — да се грижи за къщната работа.
Само че болният никак не се оправял. Решили, че трябва да го заведат в болница, но братовчедът упорито отричал болниците. Все пак успели да го склонят да отиде на преглед.
Диагнозата паднала като гръм от ясно небе — рак, последен стадий.
Болният се намръщил: „Не ме изоставяйте, догледайте ме, а аз ще ви оставя всичко.“
Отишли при нотариус. Нотариусът поискал удостоверение от психодиспансер, че мъжът е вменяем. Извадили документа.
Последвали три много тежки месеца. Накрая мъжът се споминал.
Двойката го погребала и се прибрала у дома. В наследството ще встъпят след време.
И именно заради това най-добрият приятел се отвърнал от мъжа на Елена.
Казал, че такъв живот е нечестен и неправилен, че роднините му си взимат чуждо, че парите трябвало да са за дъщерите, а не за двама „гастрольори“, на които, фактически, им е провървяло. „Не са заслужили тези пари! Нямат право на тях!“
„Ще бъдеш негодник, ако не дадеш парите на дъщерите!“ — заявил приятелят.
„А аз какво общо имам? Аз нямам отношение към имуществото. Моите родители се грижиха…“
„Но ти стоиш на тяхна страна. А те постъпват без съвест — взимат чуждото!“
Кой е прав и кой — не?
Създава се впечатление, че приятелят завижда: става дума за сериозно наследство. Родителите са пестеливи, всичко ще предадат на сина си.
Излиза, че едни работят за заплата, а други се оказват „в точното време на точното място“.
Къде е справедливостта?
А по отношение на дъщерите. Те не искали нито да видят, нито да знаят баща си. Трябва ли нещо да получат? Или трябва да стане така, както е решил бащата — който го е гледал, той да получи парите?
Какво мислите?
