В лютия студ на вратата ми потропа уплашено бременно момиче. Веднага разбрах, че е в беда

уплашено момиче
Изображение от freepik

Къщата беше топла и уютна, дървата пукаха в печката, по телевизията вървеше любим сериал, а през прозореца виеше виелица.

Антонина, възрастна жена и бивш местен фелдшер, седеше на стар, износен стол, гледаше филм и галеше котката си, която се беше свила на топка в скута й.

Изведнъж се почука силно на прозореца, после на портата, а в двора кучето Тошкo излая толкова силно, че едва не пресипна, но скоро всичко утихна.

„Кой е дошъл при такова време?“ – учуди се Антонина и неохотно, като обу ботушите и кожуха, отиде да види кой е там, като в същото време реши да донесе дърва.

Стигна трудно до портата, снегът беше натрупал доста силно, тя отвори вратата и онемя.

В лютия студ, едва държащо се на краката си, облегнато на оградата, стоеше младо момиче. Носеше само нощница, беше с тънки маратонки и само с плетен шал, наметнат върху нея. Освен това беше бременна – коремчето й се забелязваше доста.

Едва движейки устните си, момичето прошепна:

— Умолявам ви! Не ме гонете! Помогнете ми, искат да ми отнемат детето!

Нямаше време да му мисли. Антонина бързо въведе момичето в къщата, като метна кожуха си върху нея.

„Боже! Какво става! Кой би могъл да изхвърли бременна жена на студа?“ — чудеше се Антонина.

Като фелдшер тя прекрасно разбираше какво може да означава подобна разходка за момиче в нейното състояние.

След като затопли вода, Антонина започна да топли краката й, след което ги натри със спирт, зави я, напои я с горещ чай със сладко от малини и я сложи да легне. Тя не питаше нищо.

„Утрото е по-мъдро от вечерта“, реши възрастната жена.

Момичето веднага заспа, като успя само да прошепне:

— Благодаря ви.

Цяла нощ навън цареше суматоха – някакви хора тичаха, викаха някого, коли кръжаха около района.

Надя се събуди от вълшебната миризма на пържени яйца в мас и пресни палачинки. Беше ужасно гладна, а бебето в корема й мърдаше неспокойно. Внимателно изпълзявайки изпод одеялото, тя забеляза спретнато приготвен фланелен халат и топли чехли до леглото.

Чувстваше се толкова топло и спокойно, сякаш се беше върнала в детството си, при баба си на село. Изобщо не искаше да се връща към ужасната реалност.

Възрастната жена се суетеше в кухнята и трупаше румени димящи палачинки.

—  Е, беглецо, иди се измий и седни да закусваш. Гладно ли е детето? А после ще ми кажеш коя си и какво ти се е случило, бедното момиче.

След като закуси с голямо удоволствие, Надя си пое дълбоко въздух и започна разказа си:

— Аз съм сирак, израснах в сиропиталище. Не помня родителите си, никога не съм ги виждала. До петгодишна възраст ме отглеждаше баба ми Вяра, тя ме обичаше и съжаляваше, а след това почина и ме отведоха в интернат. По-късно ме изпратиха да уча за учител. В дискотеката срещнах много богат човек. Сашо просто беше мечтата на всяко момиче, търсеха вниманието му постоянно, не го оставяха на мира. Но по някаква причина той забеляза мен, избра ме сред всички останали. Не можах да устоя – влюбих се лудо.

Всичките ми приятелки ми завиждаха и казваха, че съм късметлийка, че съм се сдобила с такъв младоженец. Само трябваше да ме погледне и земята изчезваше изпод краката ми…

Започнахме да живеем заедно в неговата вила. Отначало всичко беше наред, но веднага щом разбра, че съм бременна, той се промени. Започна да ме обижда, да ме нагрубява. Често се прибираше рано сутринта пиян. Плачех, притеснявах се, молех го да дойде на себе си, но всичко беше безполезно.

Преди две седмици той напълно полудя: доведе едно момиче у дома и се забавляваше с нея точно пред мен. Никога не съм изпитвала такова унижение. Събрах си нещата и реших да го напусна, но той се намеси.

Той побесня, удари ме и каза:

— Къде отиваш? Никъде няма да ходиш. Ще ми родиш детето, а после сам ще те изгоня! И никога повече няма да видиш сина си, разбираш ли?

Затвори ме в една стая, каза на икономката да ми донесе храна и това беше. Плаках и молех да ме пуснат, но това не промени нищо. И така вчера вечерта икономката Калина се смили над мен и остави вратата отключена. Избягах както си бях с нощницата, избягах колкото можех по-бързо и се озовах в къщата ви. Благодаря ви много… – изхлипа Надя.

— Какъв ужас! Какви неща се случват! Какво ще правиш сега? — пророни Антонина.

— Не знам, честно. Моля ви, не ме прогонвайте! Сашо ще вземе детето след раждането и ще ме изхвърли. Аз съм никоя, аз дори не съм жена му, аз съм сираче, няма кой да се застъпи за мен. И тогава ще… се самоубия, кълна се в Бога! – Надя избухна в сълзи.

— Спри да мислиш за тези неща! Знаеш ли какво мисля? Имам син Гришо, той е местен полицай и скоро ще се върне от работа. Ще му кразажеш всичко. Може би ще помогне по някакъв начин — твърдо каза Антонина.

Гришп се прибираше след смяната си и си мислеше защо животът е толкова несправедлив. Наскоро той се разведе със съпругата си Ирина. Тя не харесваше работата му като районен полицай – плащаха малко, имаше много проблеми и не живееха в лукс. Тя настоя той да напусне, да се заеме с бизнес и да я води по модните курорти, където ходеха приятелките й. Тя безмилостно му се караше и накрая се разведоха. Тогава тя си намери богат богаташ и замина с него в чужбина, а Гришо се премести при майка си, в родната си къща.

„Всички жени днес са толкова меркантилни“, помисли си той, когато влезе в къщата.

Здравей мамо! – извика той и влезе в кухнята, усетил вкусния аромат.

Сине, нека ти редставя нашата гостенка, Надя. Изпаднала е в беда. Изслушай я, може би заедно ще разберете как да й помогнете – каза Антонина.

—Теб ли търсиха цяла нощ?

Надя пребледня смъртоносно. Приличаше на уплашена кошута с огромни сини очи, обрамчени от гъсти мигли. Дългата й коса с цвят на пшеница беше прибрана назад на хлабава опашка, а острият й, леко изпъкнал корем засилваше уязвимостта й.

— Не ме издавайте, моля ви! — прошепна момичето.

Когато Гришата разбра какво се е случило, изпадна в шок.

„Какво копеле! Как може да направи това?: — помисли си той. Но най-важното е как можем да помогнем на Надя сега? Още не знаеше какво да прави, но твърдо реши, че няма да я изостави в беда. Съвестта му няма да го позволи.

Гледайки Надя, Гриша почувства странна топлина, а глупава, но мила усмивка не слизаше от лицето му.

— Не плачи, Надя, никой няма да те даде на този изроди. Къде са вещите и документите ти?

„Всичко е в дома на Сашо“, изхлипа момичето. „Взе ми личната карта, за да не избягам, държи и ключовете от апартамента. Но аз няма да отида там! Страх ме е!“ — Едри сълзи като перли се търкулнаха от очите й.

Гришо се замисли за минута, след което каза твърдо:

— Слушай какво ще напраавим. Засега ще живееш при нас. А сега ще отида в града, ще ти купя дрехи и всичко, от което се нуждаеш. После ще се опитам да разбера по моите канали какъв е този Сашо и ще ти взема нещата от него. Става ли>

— Твърде опасно е! Сама съм си виновна… Съжалявам, че те въвлякох в това, измърмори НАдя.

— Спри да се самообвиняваш! Все пак моята работа е да помагам на хората! – уверено отговори Гришо.

Чрез свои колеги на работа той разбра, че Александър Малинов наистина е богаташ, син на голям градски бизнесмен. Вярно е, че този бизнес, според слуховете, бе изграден много съмнително, вероятно с наркотици. Полицията отдавна следеше бащата на Александър, но доказателствата никога не стигаха.

Гришо реши първо да се опита да говори със Сашп. Надяваше се да се задейства съвестта му, но шансовете бяха малки.

Пристигайки в къщата, той почука. Добре поддържан млад мъж отвори вратата и попита с недоволство:

— Кой си ти и какво искаш?

— Аз съм полицай. Казвам се Григор. Бих искал да поговорим.

„Е, говори по-бързо, имам гости“, отвърна грубо Александър.

— Знам, че незаконно сте задържал НАдежда Кожухарова и сте й задържал документите. Върнете ги.

Богаташът се ядоса, стисна юмруци и извика:

— Намерили сте малката кучка! Все още е жива! Мислех, че е замръзнала до смърт. Не ми е нужна вече, позабавляах се с нея и това ми е достатъчно. Но все пак ще й взема детето! Какво ще му даде тази просякиня? И кой изобщо я е молил да забременее? Глупачка!

– Това е незаконно! Нямате право да отнемате дете от майка му! — възмути се Гришо.

— Не ми пука! Баща ми държи всичко под контрол! Тя няма да получи нищо, ще й взема детето. Кажи й го! – Сашо затръшна вратата в лицето на полицая.

Гришо беше вбесен и реши да действа чрез бащата. Няколко седмици той събира компромати за бизнесмена и откри много интересни неща. Накрая, след като обмисли всичко, той отиде направо в офиса на бизнесмена.

Нахлувайки в приемната, той избута възмутената секретарка, влезе в офиса и безцеремонно каза на мъжа цялата истина за сина му. След това добави:

— Имам сериозни уличаващи доказателства срещу вашия бизнес. Ако синът ви не остави Надежда на мира, ще предам тази информация на съответните власти. Няма да останат разочаровани. – Той сложи копия от документите на масата.

Грищо очакваше заплахи или грубост, но сгреши.

— Разбирам. Ще взема мерки. Нямам нужда от допълнителни проблеми. Честно казано, този син вече ми лази по нервите с лудориите си. Вещите и документите на момичето ще бъдат върнати по месторегистрация. Ако детето ми е внук, ще помогна. Съжалявам още веднъж – отговори спокойно бизнесменът.

Гриша измърмори с недоумение:

— Благодаря за разбирането…

Той излетя от офиса и след това забърза вкъщи, за да зарадва Надя.

Влизайки в къщата, Грищо видя трогателна сцена: майка му учеше Надя как да прави пайове. Момичето се постара, внимателно защипвайки краищата на тестото. Върхът на носа й беше покрит с брашно, а косата й, избягала изпод забрадката й, стърчеше на смешни кичури.

—  Е, Надя, радвай се! Свободна си. Утре можеш да се върнеш в апартамента си. Не се страхувай от нищо, всичко съм уредил – каза Гришо.

Момичето изпусна пая, изпищя силно и, като се изправи неловко, се втурна да прегърне своя спасител.

— Благодаря ти, Гришо! Цял живот ще съм ти благодарна! Вече си мислех, че няма да изляза… – извика Надя през сълзи.

Тук се намеси Антонина:

— Как така тръгва утре? Вече свикнах с нея, толкова добре се разбираме с Надя, а в къщата отдавна няма жива душа! Ами тя, горката, сама с дете, без работа? Няма кой да й помогне… = каза с горчивина пенсионерката.

И Надя остана в дома им. С времето тя се сближи и обикна смелият и грижовен Гришо. След време тя роди прекрасно момче и го кръсти Симеон.

Един ден той се приближи до момичето:

— Надя, влюбих се в теб от първата секунда, когато те видях. Кажи ми, ще се омъжиш ли за мен? Ще те обичам цял живот и ще отгледам Симеон като свой син. – погледна я той с надежда и трепет.

Надя се изчерви и тихо каза:

— Съгласна съм.

Тя знаеше, че дори не може да мечтае за по-добър мъж. Ужасите от миналия й живот бяха далеч зад гърба й и сега тя беше сигурна, че я очаква само щастие. Беше сигурна.

Advertisement