Живея в малък град, където да си имаш работа е наистина трудна задача. Има постоянни уволнения и съкращения, а след пандемията нещата само се влошиха. И работният процес претърпя промени.
Преди пандемията работих във фабрика за чорапи, но след оттеглянето на инвеститора останах без работа.
Въпреки че ръководството ме ценеше много, все пак ме съкратиха и трябваше бързо да си търся нова работа, тъй като нямах никакви спестявания.
Нямах време да се разстройвам, да плача и да се тръшкам – веднага тръгнах да си търся нова работа. Разгледах сайтовете, където публикуваха обяви за работа, но не видях нищо добро там – предлагаха само позиции като чистачи, сервитьорки и миячи.
Докато проучвах обявите, получих обаждане. Беше обаждане от най-добрата ми приятелка Катя.
— Здравей, Маринка! Знам, че сега си търсиш работа; появи се позиция за служител в администрацията на дом за деца… Искаш ли да опиташ?
— Дом за деца? Идея си нямам… малко страшничко звучи – отвърнах аз.
— Какво имаш да губиш? Заплащането е отлично, условията са приемливи, всичко е официално. Седиш си в топлия си офис и оформяш документите.
— Добре, изпрати ми подробностите.
Първоначално се съмнявах, че това е моята работа и че изобщо имам нужда от нея. Имах някакво странно чувство. Имах чувството, че просто няма да съм на мястото си.
Като видях десетките сираци, сърцето ми едва не се пръсна от болка. Приближих се до едно момиче и го попитах:
— Здравей. Може ли да ме заведеш до кабинета на директора?
Момичето ми показа вратата с усмивка. Говорихме дълго с директорката, тя ме разпитваше за различни моменти от кариерата ми, разбрах, че това е нейна отговорност и че наистина търси качествен кадър.
Накрая ме изпрати с широка усмивка. Усмивката изчезна, когато отвори вратата на кабинета си.
— Лида! Ама какво правиш тук? Веднага отивай в час — извика директорката на момичето на вратата.
— Не. Ще изчакам мама.
— Какво говориш? Каква мама?
— Тази! — момичето ме посочи с пръст.
Сърцето ми заби силно. Разбрах защо ме бе обезло нова странно чувство преди да дойда тук. Докато бях потънала в мислите си, Лида изчезна по коридора.
Накратко казано, издържах интервюто. Взеха ме на работа, всичко се нареди. Лида често идваше в офиса ми и си бъбрихме дълго време. Изведнъж осъзнах, че харесвам това момиче.
— Бих искала да осиновя Лида – казах един ден на директорката на сиропиталището.
— Това шега ли е?
— Съвсем не.
Директорката ми помогна с документите и всичко мина съвсем гладко, без проблеми. Задвижихме бързо нещата.
Днес Лида отново идва в сиропиталището, но само за да види старите си приятели. Тя живее щастлива в моя дом.
Аз получих дъщеря, а Лида – своя майка. И така, съвсем случайно, се сдобих със семейство.
Има съдба.
