Когато майка ми почина, бях още дете. Останахме сами с татко. Той не ме глезеше особено. Той се отнасяше към мен с цялата строгост, характерна за мъжете.
Не видях нито обич, нито грижи. Той повери цялата домакинска работа на мен. И грижата за стопанството също. Преди да отида на училище, хранех животните, а след като се върнех, чистех оборите.
Готвех, пишех си домашните и чистех. И така през целия ден. Но не чух нито благодарност, нито добри думи от баща си.
През цялото време ме упрекваше, че съм безделник и мрънкало. След като завърших училище, реших да се преместя. Макар че баща ми категорично се противопостави.
Живеех на общежитие заедно със съседката. Плащаха ми стипендия, с която трябваше да преживявам. Понякога гладувах. Но упорито преследвах целта си – учих с надеждата да намеря добра работа.
Мечтата ми беше да получа търсена професия, за да стана независима. Нищо не получихот баща си. Той ми беше ядосан, че реших да си тръгна. Така че колкото и да беше трудно, само аз можех да си помогна и да напредвам към целта. Бавно, но сигурно.
Един ден срещнах страхотен човек. Влюбих се в него, запознахме се и бях на седмото небе. Най-сетне да имам близка душа. Вече да дишам по-леко. Скоро се разбра, че съм забременяла. Не е подходящият момент, но коя съм аз, за да преценя кога е време и кога не. Заедно с любимия можем всичко.
Оказа се, че много съм надцелина любимия си. Витали не беше щастлив от новината, че ще става баща. Изобщо не го обсъди – просто изчезна. Офейка. Избяга.
Няколко дни по-късно ми се обади и каза, че трябва да поговорим. Отлетях на срещата с надеждата, че ще дойде на себе си и ще се извини. Но той само ми подаде плик с пари. Каза, че ни е рано да ставаме родители. И предложи да се отърва от бебето.
Бях шокирана. Не можех да дойда на себе си. Приятели подкрепиха Витали и казаха, че на толкова млада възраст не трябва да се обвързваме с дете. Че първо трябва да завършим обучението си.
Но аз знаех, че не мога да причиня това на някой, който все още е нероден, че това е човек и ще му спася живота.
Синът ми се роди силно бебе – не съм виждала по-сладко човече през живота си. Съквартирантите ми се включиха и ми дадоха дрехи на изписването.
Но след това не знаех къде да отида. Нямаше да бъдем допуснати в общежитието. А вкъщи има баща, който явно няма да се зарадва на моето завръщане.
Нямах голям избор и се прибрах. Когато татко ме видя с дете на ръце, той дори не ме пусна в коридора. Наруга ме и затвори вратата. Какво ли друго очаквах и аз…
Тръгнах си разплакана. Тръгнах по посока на автобуса. По това време сълзи се търкаляха по бузите ми. Нямах представа къде да отида или какво да правя. Освен това навън беше мразовито.
Седнах на една пейка и започнах да чакам автобуса. Приближе се жена – познах я, беше ми учителка в детска градина. Казваше се Наталия Иванова. Когато ме забеляза, беше изненадана. Разказах й за случилото се. Тя грабна бебето от мен и ми нареди да я последвам.
Заведе ме в дома си, даде ми нещо да ям и ми наля горещ чай. Когато изслуша историята ми, ми предложи да остана при нея. Тя живееше сама, съпругът й почина и никога не са имали деца. Така или иначе ще й бъде по-забавно. Старостта вече наближава. А аз все още нямаше къде да отида.
Без миг колебание приех предложението й. Какво друго да направя?
Дните летяха. Когато синът ми порасна, Наталия Иванова стана негова баба. И замести майка. С баща ми така и не се помирихме – той продължи да се сърди.
Разбрах, че трябва да завърша обучението си. Трябваше да се върна в университета. Наталия ме подкрепяше във всичко. Завърших университет и станах терапевт.
Симеон порасна и баба винаги ни чакаше у дома.
Един ден телефонът звънна. Беше съседката, която живееше до баща ми. Тя каза, че той се чувства зле и лежи близо до къщата. Втурнах се към него заедно с работните си инструменти. Успях да го спася. Лекарите ми благодариха.
След като излезе от болницата, баща ми ни посети. Започна да се разкайва за всичко, което е направил, за липсата на подкрепа от негова страна.
Пред лицето на смъртта много неща се разбират наново. Той ме покани да се върна в къщата. че Само аз нямах желание. Какво ме чакаше там?
Възобновихме комуникацията, той понякога гледаше внука си. А аз останах да живея при Наталия. Бях й благодарна за всичко. Бяхме истинско семейство. Тя е като моя майка.
Така разбрах, че дори близки хора могат да станат непознати един на друг. И обратнотото – непознатите да ти станат близки.
