Седях на пейка пред магазина и механично превъртах лентата в телефона си, без да обръщам внимание на суетата наоколо.
Хората бързаха по делата си — някои говореха по телефона, други просто минаваха покрай мен.
Вероятно щях да остана безучастна, ако не бях чула детски глас — тънък, уморен, но удивително сериозен.
– Лельо, случайно не ви ли трябва бебе? Вземете братчето ми. Само на пет месеца е и много му се яде…
Повдигнах поглед и видях момиченце на около шест-седем години. Слабо, с широко яке и разрошена опашка, стоеше до стара детска количка, от която се чуваше тихото дишане на бебе.
— А къде е майка ти? — попитах предпазливо.
– Умори се… Спи отдавна. Аз сама храня братчето. Остана ни само хляб и вода…
— А къде живеете?
Момичето махна с ръка към една олющена пететажна сграда.
– Там. Вчера се обадихме на тате, но той каза, че трябва да се оправяме сами… Няма да дойде…
Нещо се сви вътре в мен, като стегната пружина. Искаше ми се да крещя, да плача, но момичето се държеше с удивително спокойствие. За малкия си брат беше намерила сили да не се предаде.
Тръгнахме заедно. Взех бебето на ръце, а тя вървеше до мен, тревожно ме наблюдаваше, сякаш се страхуваше, че и аз ще изчезна като всички възрастни в живота ѝ.
В апартамента царяха тъмнина, влага и студ. В ъгъла се търкаляха играчки, а на масата лежеше прощална бележка:
„Простете ми, деца. Повече не мога. Надявам се да се намерят добри хора, които да ви гледат.“
Извикахме линейка за майка им, после дойдоха служители от социалните служби. Но аз не можах просто да си тръгна.
Половин година по-късно Лиза и Ангел станаха мои приемни деца.
Сега имаме дом, в който ухае на топли печива, чува се детски смях и никой вече не моли: „Вземете братчето ми — гладен е“.
Измина почти година. Ангел се усмихва, радва се на всяко мое завръщане, пляска с ръчички. Понякога се събужда нощем и тихо плаче без причина. Взимам го на ръце, притискам го към себе си и той веднага се успокоява.
Лиза изглежда по-голяма за възрастта си. Но сега е щастлива. Има своя стая, любим плюшен заек и страст към палачинки. Преди не ѝ се получаваха, но сега ме вика с гордост:
– Мамо, опитай. Тези са с банан. Като твоите.
Първото „мамо“ прозвуча по време на обяд с макарони и сирене. Произнесе го неволно:
– Мамо, подай кетчупа…
После се изчерви:
– Извинявай… Знам, че не си истинската…
Прегърнах я:
– Истинската съм. Защото те обичам. Истински.
Оттогава винаги ме нарича така. Не защото трябва, а защото иска.
Посещаваме гроба на майка им. Не я осъждам. Жената просто се е пречупила пред тежката съдба и е сложила край на живота си. Може би някъде там тя се радва, че в онзи ден излязох от магазина. Че чух Лиза.
Когато тогава дойде при мен, тя не молеше само за брат си. Търсеше надежда. И аз ѝ отговорих: „Трябвате ми. И двамата.“
Наскоро на Лиза ѝ падна първото зъбче. Донесе го в дланта си:
– Мамо, сега вече съм голяма, нали?
Засмях се през сълзи. Защото още е просто дете. С пижама с мечета и бележка под възглавницата:
„Фея на зъбите, няма зъбче, но можеш да оставиш монетка — не ми е жал.“
Ангел проходи. Меките му стъпки звучат за мен като музика. Всеки път ме гледа така, сякаш пита: „Още ли си тук?“ А аз отговарям: „С теб съм. Винаги.“
Отбелязахме първия му рожден ден — с балони, свещичка и торта. Лиза изпече бисквити и написа на картичката:
„Честит рожден ден, Ангел. Вече си имаме семейство. Всички ние.“
Вечерта заспа на рамото ми. За пръв път спокойно. Без тревога. Просто като дете. Като дъщеря.
През пролетта садихме цветя. Лиза донесе писмо:
– Може ли да го заровя? То е — за мама. Истинската.
Кимнах. Тя прочете на глас:
„Мамо, помня те. Понякога ми липсваш. Не ти се сърдя. При нас всичко е добре. Вече си имаме мама. Тя ни обича. Аз съм почти голяма. Всичко ще бъде наред. Не сме те забравили. Просто те пускаме. С любов, твоя Лиза.“
Заровила писмото, тя притисна земята с длани:
– Благодаря, че ни роди. Сега ни пусни. В безопасност сме.
Понякога, за да промениш нечия съдба, е достатъчно просто да чуеш. И да останеш.
Сега, когато тримата вървим по улицата, хората ни се усмихват. Мислят си: обикновено семейство. И са прави. Защото това е обикновеното щастие. Тихо. Истинско. Спасяващо.
Изминаха две години. Лиза е в трети клас. Ангел изговаря първите си думички, припява „мама“. А аз съм винаги до тях. И няма да си тръгна. Никога.
