Лора с мъка отвори очи. Сигурно бе спала от цяла вечност. Това не й попречи да проспи последния ултразвук преди раждането, което беше насрочено за десет сутринта. Жената се опита да се изправи и разбра, че не може да вдигне ръцете или краката си по-високо от милиметър.
След като примигна малко, Лора осъзна, че не си беше у дома. Бели стени, бяло спално бельо, интравенозна инжекция във вена – тя бе в болница.
„Детето“, помисли си Лора с ужас и оголи корема си. Плосък корем, покрит с белези. Жената изпадна в ужас при мисълта, че нещо се е случило с бебето. Тя се опита да изкрещи, но се разнесе само слабо съскане.
Накрая се сети, че в такъв случай в стаята трябва да има паник бутон. С отслабени пръсти започна да опипва ръбовете на леглото и най-накрая го намери. Успя да го натисне едва на третия път.
Минута по-късно в стаята изтича дежурната сестра. Много изненадана дежурна сестра. Тя веднага се втурна да звъни на някого. Скоро лекарят се приближи до Лора.
Опита се да обясни на жената, че е в болница, че всичко е наред, че няма място за притеснение. Той обеща, че сега ще се обади на съпруга й, той ще дойде и ще й обясни всичко.
Лора нямаше друг избор, освен да чака Иван. Половин час по-късно съпругът й буквално влетя в стаята й с някакво момченце на около три години, което го държеше за ръка.
„Мамо, ти се събуди!”, извика хлапето и се втурна да я прегърне. Лора инстинктивно притисна детето към себе си, без да разбира нищо.
Иван се колебаеше до леглото й и не можеше да реши да говори. Накрая той изрече: „Лора, това е нашият син – Владислав. Кое е последното нещо, което си спомняш?“
И Лора започна да си спомня.
Инцидентът
Този ден тя всъщност трябваше да бъде на ултразвук.
Настроението й беше добро, въпреки че състоянието й не беше точно това, което би желала. Но последните три месеца винаги бяха трудни. Освен това до раждането оставаше около месец и половина.
Лора излезе от входа и тръгна покрай къщата към паркираната кола. И тогава тя чу някакъв шум отгоре, вдигна глава и… Последва пълно затъмнение.
Иван завърши картината. В онзи ден огромен леден блок паднал върху жена му от покрива. След това тя лежала три години в кома.
Никой от лекарите не вярвал, че тя някога ще дойде в съзнание. Жената най-накрая видя сина си в момчето, което гушкаше. Разбира се, беше странно да осъзнае, че момчето й, което според нейните последни спомени тъкмо трябваше да се роди, вече ходи и говори доста добре. Но ще свикне, важното е детето да е живо и здраво.
Иван седеше в стаята на жена си до вечерта.
А вечерта, след като сложи сина си да спи, той започна да си спомня събитията отпреди три години. Онзи ден му се обадиха и му казаха, че нещата са се развили кошмарно.
Жена му е със сериозна травма на главата, а бебето е откарано в реанимация след спешно цезарово сечение. За съжаление лекарите не успяха да спасят детето. И Лора изпадна в кома.
Той искаше да извие от отчаяние. Мина месец, но състоянието на съпругата не се промени; лекарите единодушно настояваха, че ситуацията на Лора е неясна и практически няма шанс да се събуди.
Само Иван вярваше, че съпругата му ще дойде на себе си. Но какво ще стане, когато тя разбере за смъртта на бебето си… И мъжът взе трудно решение – отиде в дом за сежа и разбра, че има отказано момченце на горе-долу същата възраст.
Естествено, ако беше обикновен човек, в такава ситуация никой нямаше да му даде дете. Но Иван беше нещатен сътрудник на депутат и с нужната помощ нещата бяха уредени.
Бебето скоро изпълни тихия му апартамент с плача си. Майката на Лора, която твърдо вярваше, че това е нейният внук, помагаше за отглеждането на Влади през цялото това време.
Иван не каза нищо на никого. Точно както никога няма да каже на жена си за това. Защото всичко, което той иска, е да вижда усмивка на лицето й.
