Съществува мнението, че е по-добре да не давате пари на просяците. Защото с тях ще си купят ракия или дори нещо по-лошо вместо храна и след това се оказва, че вместо добро сте направили зло.
Честно казано доскоро си мислех същото и подминавах просяците. Но един ден се случи нещо, което промени представата ми за света.
Срещах Лудата Нели доста често. В нашия малък град тя беше нещо като зловещща легенда. Когато децата не слушаха, родителите ги заплашваха, че ще я дадат на Нели.
Никой от моите познати не знаеше каква е била тя преди болницата. Но всички Знаеха само, че Нели е прекарала седем години в психиатрична болница. Не е била местна.
Тя само повтаряше името си. Казаха, че май мъжът й е умрял и Нели не могла да го преживее, затова полудяла.
В онзи ден седях на една пейка и чаках приятелка. Междувременно се появи Лудата Нели. Беше облечена в сивото си палто от овча кожа, което не сваляше нито през зимата, нито през лятото, а главата й беше защитена от студа с пухена шапка.
— Дай ми дори и няколко стотинки — измърмори Нели. Тя не ме гледаше в очите, а напрегнато изучаваше паветата. Не знам какво ми хрумна изведнъж, но извадих 100 лева от портмонето си и й ги дадох.
„Благодаря“, отвърна тя тихо, без да ме поглежда. Обърна се и тръгна към градския пазар.
Моята приятелка ми изпрати съобщение, че ще закъснее малко. И изведнъж ми хрумна една идея. Да видя какво ще направи Лудата Нели с парите. Може би ссбърках? Ами ако вместо храна си купи ракия с тях?
Следвах Нели открито. Дори и да обърнеше глава, най-вероятно нямаше да ме познае.
За моя голяма изненада Нели наистина влезе в хранителния магазин. И остана там доста дълго време. Чаках я търпеливо на входа. С всяка минута любопитството ми нарастваше.
Накрая Нели излезе. В ръцете си държеше огромни торби с храна. Бях изумен: наистина ли е възможно да се купят толкова много продукти за 100 лева?
Очаквах, че сега ще отиде във временен приют, където живееше от ноември до март. Но тя тръгна към парка. В късния следобед там се събират местните бездомници. Пушат, споделят новии, често се карат, а понякога дори се бият.
Обикновено се опитвам да избягвам това място. Но този път вървях смело, криейки се зад гърба на Неля. Очаквах какво ли не, но не и Нели да извади питките от торбите и да започне да ги раздава на събратята си.
Бездомниците отначало приеха хляба с подозрение, но после забравиха страха и станаха по-смели. Нели се усмихна радостно.
В гърлото ми се появи буца. Леле, кой би предположил, че тази жена, която мнозина наричат Луда, ще бъде по-милостива от повечето уж нормални.
Приближих се до нея. Извадих още 20 лв от джоба си.
– Ето, вземете ги, моля.
– Защо толкова много? Какво правите? – Нели вдигна очи към мен за първи път и с изненада забелязах, че са много красиви – тъмносини, като боровинки.
– Вземете, вземете – повторих аз. – Ще донеса още. Вие правите нещо полезно.
– Така ли мислите? – попита Нели. – Много хора не биха се съгласили с вас. Много хора смятат, че е по-добре такива като нас изобщо да не живеят.
– Знаете ли – внезапно реших да призная аз. – И аз някога не исках да живея. И после разбрах, че щом сме се появили тук, значи сме необходими за нещо.
Оттогава минаха две години. Няколко пъти в месеца нося пари на Нели и тя храни бездомните с тях. Всеки път се изумявам, че тази жена, която наричана луда, се държи абсолютно нормално.
И е много по-милосърдна от много, които се мислят за идеала на съвременното общество. Преди да я срещна никога не бях давал пари на просяци. А сега давам често. Сам не зная защо.
