„Бременна сте.“ Бях шокирана. Със съпруга ми не бяхме против още едно дете, но не и сега, когато синът ни Иван е между живота и смъртта.
И тогава лекарят каза: „Но е по-добре да прекъснете бременността.“
В последните няколко месеца не излизах от болницата. Синът ми бе болен. Постоянно се подлагаше на някакви процедури. А аз бях плътно до него. Мислех за него през цялото време.
Един ден припаднах.
– Мамче, да не си бременна? Трябва да направим тест“, каза една от сестрите.
„Само не това“, помислих си, когато отидох на гинеколог.
„От два месеца и половина”, лаконичен беше лекарят. „Не искам да ви разстройвам, но стресът, който изпитвате сега, може да повлияе негативно на здравето на вашето неродено бебе. Никой не може да гарантира положителен резултат. По-добре е да се отървете от детето“.
Когато си тръгнах от лекаря, се обадих на съпруга си. Той ме посъветва да се вслушам в мнението на лекаря.
Не можех да си намеря място, докато мъжът ми ме караше към вкъщи. Винаги сме искали още едно дете. Но все не успявах да забременея. А сега се случи точно в най-неудобния момент.
– Не искам да чувам за това! – започна да ми крещи съпругът ми. – Иван трябва да бъде спасен! Всички пари се харчат за това. Ами ако бебето заради стреса наистина се роди болно? Какво правим? Съвсем няма да се справим.
Погледнах към съпруга си и не го познах; той беше отслабнал, очите му бяха хлътнали. имаше вял, уморен вид.
– Най-вероятно си прав – казах накрая аз.
***
– Е щом така трябва, нека така да бъде – каза със съчувствие свекърва ми, когато се прибрахме на село.
Живеехме при родителите на мъжа ми.
– Вземете направление и отидете в болницата. Ще имате още деца…
Цяла нощ плаках. Но отидох в болницата. Там си записах час.
– Елате пак утре. Сутринта.
Не можах да заспя. Станах рано и отидох до автобуса, като по пътя посетих майка си. Тя беше разтревожена.
– Дъще, какво става с теб? Да не е нещо с Иванчо?
Разказах на майка ми за всичко. Че съм забременяла и трябва да направя аборт. разплаках се. Тя ме утеши и каза:
– Не е нужно да го правиш. Нали се молиш на Бога за оздравяването на сина ти! Как ще се свържеш с Него след такъв грях? Ще те накаже и ще ти отнеме и второто дете. Синът ти няма да оцелее.
Майка ми само ме направи още по-объркана и разстроена. Тръгнах към болницата с отслабени крака, легнах на „магарето“ замаяна, но лекарката каза, че са я извикали спешно и ме помоли да изчакам.
Огледах се – студени, болнични стени. Не можех да го направя! Избягах и се втурнах към вкъщи възможно най-бързо. Свекърва ми не зададе никакви въпроси. Отидох в болницата да видя сина си.
– Направи ли го? – попита ме мъжът ми.
Не отговорих нищо и отидох до прозореца…
Минаха 3 месеца и реших да кажа на мъжа ми, че ще имаме дъщеря. Беше невъзможно да го крия повече.
– Ти луда ли си? Нали се разбрахме? – укори ме съпругът ми.
До раждането не пророни нито дума. Персоналът на болницата също ме осъди. Все пак имах едно болно дете на ръце и се реших на второ.
Родих в областния център, всичко мина добре, но не ми показаха дъщеря ми.
Момиченцето бе много слабо, имаше петна по главата.
Всичко, което можех да направя, беше да се моля. Коленичих и прошепнах всички молитви, които знаех, молейки Господ да спаси живота на децата ми.
Три дни по-късно една медицинска сестра дойде с дъщеря ми на ръце.
– Подръж бебето си.
След още няколко дни ни разрешиха да се приберем. Съпругът ми ме посрещна с цветя.
– Искам да ти се извиня. Обичам и теб, и дъщеря ни. И тук имаше някой, на когото ти липсваше.
Очите ми се насълзиха, когато видях сина си, който тичаше да ме посрещне. Б
– Мамо, докато те нямаше, се почувствах по-добре. Лекарите решиха да ме пуснат вкъщи. Наистина ли сестра ми ме е спасила? Така каза баба…
А аз не можех да говоря. Сълзи от щастие напираха в мен…
