Старият художник живееше тихо и спокойно в своето село, без нищо необичайно да се случва в дните му
Надяваше се, че най-лошото е вече зад гърба му. Той отдавна бе погребал жена си и оттогава в живота му цареше самота. Единствената утеха беше синът му, който се установи в града и се в успешен бизнесмен.
Снаха му вече чакаше дете, а старецът очаквал с нетърпение появата на внука си.
Една нощ дядото внезапно се събуди. Отначало той не разбра какво се е случило, но скоро се досети: родил се е внукът му. Знаеше го, предчувстваше го, усещаше го с цялото си същество…
Без да губи време, набра номера на сина си.
– Да, татко, роди ни се момче. Вече си истински дядо!
Радостта на дядо нямаше граници. Веднага започна да се приготвя за града, за да види дългоочаквания си внук.
Но час по-късно телефонът отново звънна. На другия край на линията отново беше синът му.
– Тате, не се притеснявай, но момчето е родено със синдром на Даун. Решихме да го изпратим в дом за деца. Още сме млади, можем да имаме здрави деца.
При тези думи болка стегна сърцето на стареца. Той не можеше да повярва, че собственият му син можеше да постъпи така.
– Как можеш да го кажеш това? Та това е вашето дете! Той диша, той живее! Хората не се отказват от кучетата и котките си, но вие сте готови да се откажете от собствения си син!
– Татко, разбери, аз съм уважаван бизнесмен и нямам нужда от такова „петно“ в кариерата си.
След този разговор дядото си събра нещата и отиде в града. Реши да осинови момченцето и успя. Кръсти бебето Петър.
Със сина си се скара жестоко и синът прекъсна всички отношения с баща си. В първите години съседката Люба помагаше на дядото да се справя с грижите за момчето.
Но скоро свикна да прави всичко сам: да сменя памперси, да храни, да облича и да слага Петърчо да спи.
Дядо и внук станаха неразделни. Малкият Петър порасна обграден от лщбов като много будно хлапе, макар и със своите странности. Когато Петър порасна, той прояви голям интерес към рисуването. Мечтаеше да стане художник като дядо си.
Междувременно синът имаше две здрави дъщери, но те продължиха да игнорират напълно Петър.
Няколко години по-късно се случи нещастие – дядото получи инфаркт. Оказа се прикован към инвалидна количка.
По това време Петър вече беше на 14 години и успяваше да се грижи за себе си и дядо си: пазаруваше, готвеше храна, но никога не забравяше хобито си – рисуването.
Старецът обаче все повече се чудеше: как ще живее Петърчо, когато него го няма?
Скоро синът, решавайки да се възползва от ситуацията, изпрати свой познат, колекционер, при дядото, за да купи някои от неговите картини от стареца.
Колекционерът разглеждаше произведенията на дядото без особен интерес, докато погледът му не попадна върху рисунките на Петър. Те го поразиха до дъното. Момчето бе истински нешлифован талант, а картините му имаха свой собствен нетрадиционен почерк.
Петър виждаше света по различен начин и това се отразяваше на красивите му платна.
– Готов съм да купя всички картини на момчето. Това е истинско изкуство! – каза колекционерът.
Продажбата на картините на момчето донесе сума, която дядо му не е печелил в най-добрите си години. За творбите на Петър пък бързо се разчу и след време той бе поканен да учи в художествената академия.
Сега дядото беше спокоен: Петър вече можеше да се грижи за себе си в бъдеще.
