Бях кръстен в ранна детска възраст и в неделя и празници цялото ни семейство ходеше на църква. Това продължи до 12-годишна възраст. Тогава реших, че е по-лесно да живея без Бог.
Родителите ми водеха разговори с мен, но не настояваха да посещавам храма. Някак случайно чух разговор, в който татко каза, че ходенето на църква без вяра е безполезно и Господ ще заведе сина му в църквата, ако е необходимо.
Имах прекрасни, любящи родители. Имам само топли и нежни спомени от тях.
Но те починаха рано, баща ми почина, когато бях на 17 години, скоро почина и майка ми, тогава станах на 19 години. По това време служех в армията. Научих за смъртта на майка ми от телеграма от сестра й, моята леля.
След службата се върнах в празния семеен апартамент, намерих си работа във фабрика като помощен работник и започнах самостоятелния си живот.
Започнах новия си живот, признавам, по грешен начин. Целта на живота ми беше една – получаването на удоволствие. Намирах удоволствие в алкохола и момичетата. Все пак живеех сам и често с мен се събираше весела компания. Понякога имаше запои в продължение на няколко дни. Това продължи около две години.
Един ден нашата „приятелска“ група от 12 души реши да отиде на поход или по-скоро на пикник. Взехме малко алкохол и мезета и хванахме влака до едно уютно, красиво място на брега на река Искър.
Няма да лъжа, в началото беше забавно, но след няколко часа всички вече бяха много пияни. Спомням си много смътно какво се случи.
Казаха ми, че съм решил да преплувам реката; реката на това място не беше много широка и дълбока. Или съм се задавил, или сърцето ми нее издържало нна натоварването, но потънах.
Приятелите ми не видели нищо. Добре, че едно семейство беше на почивка недалеч от нас: съпруг и съпруга и двама сина тийнейджъри. Именно те забелязали, че ми се е случила беда, и без да се замислят, всички се втурнали във водата. Разбира се, не си спомням нищо за това и не можах да си спомня.
Но като насън се видях отвисоко; Хората се суетяха около мен, правеха нещо, а до мен, сякаш нищо не се е случило, приятелите ми седяха на същото място: смееха се и прегръщаха момичетата.
И изведнъж до мен до мен се появи майка ми, нежно премести ръката си до мястото, където лежах и каза: „Само в храма ще намериш себе си“.
Тогава отворих очи, хората се суетяха около мен и всички казваха: „Жив е, жив“. Скоро пристигна линейка и ме откараха в болницата.
В болницата имах време да помисля за живота си, за моите така наречени приятели. И се почувствах напълно тъжен: бях на 22 години и животът бе загубил всякакъв смисъл. Задавах си въпроси: „Как да живееш, когато не искаш да живееш? Защо ме спасиха?
Събиранията с приятели вече не ми доставяха никакво удоволствие и нямах нищо и никой в този живот. Но постоянно си спомнях онзи сън, в който майка ми каза: „Само в храма ще намериш себе си“. Какво би означавало това? Най-вероятно нищо, просто нормален сън.
Седмица по-късно ме изписаха и в същия ден отидох на църква. Нямах никаква вяра, но се приближих до иконите, помолих се по свой начин и помолих за отговор на посланието на майка ми. Но имах и съмнения: добре си спомнях думите на баща ми, който каза, че ходенето на църква без вяра е безполезно.
Вечерта приятели дойдоха да ме викат да пием, казваха, че трябва да отпразнуваме второто ми раждане. Но изобщо не исках да пия алкохол или да седя с тях. Заведох всички в стаята, а аз отидох сам в кухнята и седях там цяла вечер, спомняйки си съня и пътуването до храма, което не ми даде отговор на посланието на майка ми.
Вечерта помолих всички да си тръгват и излъгах, че пия хапчета, а докторът каза, че имам нужда от почивка. Не исках повече да идват.
В неделя отново отидох на църква за служба. Думата на мама, дори насън, беше закон за мен.
Забелязах лицата на енориашите; те бяха хора, напълно различни от моите приятели, спокойни, красиви и съсредоточени.
А тя стоеше до икона на Богородица и нещо шептеше. Тя изглеждаше на около 20 години, стройна, красива със забрадка и красива кафява рокля. Виждайки я, нещо се обърна с главата надолу в душата ми, никога преди не бях изпитвал такива чувства.
Но възможно ли е да се срещат хора в храм? Гледах я през цялата служба, но така и не посмях да я доближа. И след това започнах редовно да ходя на църква, но не от вяра, а само за да я видя отново.
Тя, разбира се, забелязваше срамежливите ми погледи и винаги се извръщаше смутено. Това продължи два месеца.
Един ден, след службата, свещеникът се обърна към енориашите с молба да помогнат за почистването на храма и аз, разбира се, останах, надявайки се, че моята непозната също ще остане.
Надеждите ми се оправдаха. Измихме подовете и внимателно избърсахме иконите с парцал. И преди всичко се възхищавах на нейната красота и нейната работа: преди да избърше иконата, тя прошепваше нещо и след това с любов започваше работата си.
След работа свещеникът ни благодари на всички, а аз се осмелих да се приближа до нея и й предложих да я заведа до дома.Тя се усмихна плахо и се съгласи.
Така се запознахме и започнахме да се срещаме, и то не само в църквата. Въпреки че ходехме и на църква всяка неделя. Признах и се разкаях за мръсния си минал живот. Душата ми се чувстваше някак по-чиста и светла.
Харесвах моята Полинка всеки ден все повече и повече. Това бе чист, светъл човек, с когото се чувствах спокойно, топло и не исках да се разделям.
Два месеца по-късно се обърнах към свещеника и го помолих да ме благослови и да предложи брак на Полина. Отецът се усмихна и ме благослови. И там в църквата заведох Полина до иконата на Богородица и й предложих брак.
Полина проля сълзи и каза, че често е била при тази икона с молба да я свърже с човека, с когото ще бъде щастлива през целия си живот. И да ги венчае точно свещеникът от тази църква.
От тогава минаха 25 години. Завърших Медицинския уиверситет и в момента работя в една от градските болници. Имаме двама големи сина и две внучки, всяка неделя ходим на църква с цялото семейство и всеки път благодаря на Бог за посланието от другия свят от майка ми, че ми даде такава нежна, чиста, любяща съпруга, за моите деца, внучки и за това, че ме поведе по пътя, по който искам да вървя.
И разбира се, моля се за семейството, което ме спаси в онзи съдбовен ден. Вярно, не им знам имената, но Бог знае на кого дължа живота си.
