Когато с децата се събрахме на масата, реших веднага да им кажа за решението си, защото те нямаха търпение да разберат кой ще получи наследството.
Щом чуха решението ми, стана страшно…
Синът ми скочи от стола си с вик:
– Повече няма да стъпя тук!
Дъщерята заедно със съпруга си, който винаги е бил скъперник, взеха телевизора, който някога им беше сватбен подарък, но остана у нас, защото имаха по-модерен.
Така останах сама, макар че имам две деца. Някога живях за тях, давах всичко от себе си, но сега виждам, че ги е грижа само за имотите, а не за майка им.
Живял съм дълъг живот и винаги съм се стремял да дам на децата си най-доброто. Те израснаха без никакви липси: нови играчки, красиви дрехи, почивки на море всяка година, дори пътувания в чужбина. Съпругът ми заемаше висок пост и ни осигуряваше комфортно съществуване.
Но времето променя всичко. Когато съпругът ми се разболя, в началото не помолихме децата за помощ – разчитахме на спестявания. Но болестта прогресира и разходите нарастваха.
Обърнахме се към децата. Синът помогна веднъж, като даде необходимата сума, но предупреди, че повече не може.
„Отиди при сестра ми, нямам повече пари“, каза той.
Заболя ме да го чуя, но му благодарих и си тръгнах. Дори не се опитах да помоля дъщеря си за помощ: съпругът й беше толкова стиснат, че не даваше излишни пари дори за децата.
Служителите на мъжа ми, след като научиха за проблема ни, започнаха да ни помагат, като превеждаха пари. Тяхната подкрепа ни даде надежда, но два месеца по-късно съпругът ми почина от инфаркт.
Преди смъртта си той прехвърли цялото имущество на мен, като каза:
„Децата имат достатъчно, а останалото е твое.“
Когато съпругът ми почина, децата започнаха да недоволстват, че той остави всичко на мен. Но те почти не идваха, дори когато беше в болницата.
Оттогава свикнах да живея сама. Децата рядко ме посещаваха, а после съвсем спряха. Моята съседка Ана винаги беше до мен, грижеше се за мен, когато бях болна, и помагаше в домакинската работа. Нейната подкрепа се превърна в мое спасение.
След дълго боледуване направих завещание, в което оставих цялото си имущество на Ана. Мислех, че е справедливо, защото тя беше единствената, която се интересуваше от мен.
Когато казах на децата за завещанието, те веднага решиха да дойдат. Синът ми, дъщеря ми и съпругът ми се появиха през уикенда. Ана ми помогна да подредя масата, а след това си тръгна.
Разказах всичко на децата на обяд. Синът скочи от ярост:
– Край, повече няма да ме видите тук!
Дъщерята и съпругът й взеха телевизора и си тръгнаха.
Така останах сама. На стари години. Децата ми се интересуваха само от парите, а не от мен. Тъжно осъзнах, че цялото им внимание е ограничено до наследството.
Майка им не значи нищо за тях.
