Когато късно вечерта пристигнах в родилния дом с контракции, със съпруга ми очаквахме раждането на четвъртото ни дете.
Семейството ни вече се смяташе официално за голямо, тъй като имахме голям син и по-малки близнаци.
Преди това не е имало близнаци нито в моето, нито в неговото семейство, затова новата ми бременност беше придружена от хумористични страхове: „Ами ако пак се окажат близнаци?“
Нашите родители и баби и дядовци бяха шокирани, но ни помагаха с каквото могат.
На втория скрининг разбрахме, че този път няма да имаме близнаци, а само едно бебе. Бременността протече нормално, дойде време за раждането.
Най-накрая раждането приключи. Родих прекрасно момче. Настаниха ме в платено отделение, с мъжа ми го платихме предварително. Няколко часа по-късно ми донесоха бебето за хранене.
Малко след това в стаята влезе главният лекар доктор Стефанова, с която се познавахме отдавна. Тя погледна към пода и сякаш не знаеше как да започне, каза:
— Виж, работата е следната… Тази сутрин девойка на 18 години роди момиче. Написа отказ, извика такси и си тръгна направо от родилния дом. Трудно й беше дори да ходи след раждането, но не искаше да остане нито минута повече. Беше в истерия, но не можахме да я спрем.
Замръзнах, не знаейки какво да кажа.
Доктор Стефанова продължи:
— А момиченцето е толкова сладко, абсолютно здраво. А ти, както си спомням, винаги си искала близнаци. Мислех си… Може би ще вземеш детето? Можем да уредим всичко, все едно ти си я родила.
Тя ме погледна бързо и като видя слисването ми, добави:
— Разбирам, това е незаконно. Можете, разбира се, да преминете през официалната процедура за осиновяване, но това ще отнеме месеци и дори не е сигурно дали тя ще ви бъде дадена. А момиченцето през цялото това време ще бъде в дом за малолетни. Там не е подходящ живот за едно дете… Ще има само сълзи.
Бях напълно объркана. Доктор Стефанова беше мила, симпатична жена. С нея се познавахме още извън болницата, затова тя явно реши да отправи толкова трудна молба към мен.
В ума ми цареше хаос. В главата ми прозвучаха думите й за съдбата на момичето и как може да се озове в сиропиталище.
Погледнах малкото човече в пелените. Беше истинско ангелче. В момента, в който погледите ни се засякоха, тя ми се усмихна. А нещо в сърцето ми трепна силно.
Нахраних малката. Мисля, че тогава помежду ни се създаде много силна връзка, макар да не беше кръвна. По-късно дойде и съпруга ми. Той бе на седмото небе от щастие, когато видя новия си наследник.
Но тъй като ме познаваше отдавна усети, че мислите ми блуждаят.
— Какво има? Случило ли се е нещо?
Разказах му за изоставеното момиченце и за това, че съм й дала от кърмата си. Той се замисли, но смени темата.
Час по-късно се върна усмихнат. Каза ми, че е говорил с доктор Стефанова и са обсъдили как да станат нещата възможно „най-безболезнено“. Щяхме да запишем момиченцето като наше дете. Родила съм близнаци и толкова.
„Където са четири, там са и пет“, заяви мъжът ми.
Години по-късно имаме голямо, но задружно семейство. Не мога да ни кажа, че ни е било лесно, но всичките ни роднини ни помагат с каквото могат. А щастието… щастието ни не може да се опише с думи.
