Забелязвали ли сте колко красиво жълтее шумата през есента и как падат листата, покривайки земята с пъстър килим? Природата бавно утихва и се подготвя за сън.
След красивите студове с рисунки по прозорците и снежнобелите шапки по елите, природата отново се пробужда – изпълнена с енергия, млада и ярка. Настъпва пролетта. След нея идва бурното лято – с потоци слънчева светлина, бързи облаци, изобилие от цветове и аромати.
Такава е природата – един период сменя друг, и не е в наша власт да влияем на тези естествени промени.
Съгласете се, колкото и да обичаме студа или кишата, а някои – жегата и дъждовете, във всяко време от годината има своя красота, своя сила.
Но по някаква причина хората все по-често забравят, че и в живота на човека настъпват подобни периоди, всеки носещ свой смисъл и обвит в особено очарование.
Не знам кой ни е внушил мисълта, че 20-те години са по-добри от 40-те. Разбира се, на 20 човек има повече сили, по-добро физическо здраве, теоретично пред него стои по-дълъг път, отколкото за онези, които вече са отпразнували своя 45-и рожден ден.
Но 40 и 20 са просто различни периоди. Както и 5 и 18. Защо на 19 никой не страда по своите безвъзвратно отминали 7?
Във всеки период от живота ни има нещо неповторимо. На 20 още не разбираме добре как е устроен животът. Правим много грешки, твърде сме импулсивни или нерешителни.
До 40 сме натрупали знания, много трудни въпроси вече са разрешени. Можем да се тревожим по-малко и да отделяме време на нещо интересно.
Какво не е наред със „състарените младежки старци“?
Хората са силно привързани към външния си вид. Струва им се, че всяко отклонение от идеала е загуба.
Вероятно оттук се е появило и явлението на мъже и жени, които се държат като младежи, макар и след … (възраст). Само че това изглежда изключително нелепо и, да си признаем честно, разваля цялостната картина.
Мая Плисецкая за остаряването
Легендарната балерина Мая Плисецкая е човек, който като никой друг разбираше важността на възрастта и знаеше как годините се отразяват на тялото, здравето и красотата – е казала следното:
„От бръчките не можеш да избягаш… Но старец или старица, правещи се на младежи – това е смешно… Знаете ли, има стара градина и нова градина. Но дали е поддържана или не – това е съвсем друго. Същото важи и за лицето на човека: винаги си личи – поддържано ли е или занемарено.“
Тя бе една от най-великите балерини на съвремието, на 75 години излизаше на сцената и разкриваше пред зрителите магическата красота на танца. Само заради това има смисъл да се вслушаме в думите на тази необикновена жена.
Младостта и красотата на младостта са нещо прекрасно. Този период има своите белези: яркост, звънливост, прекалена импулсивност. Специално облекло, начин на поведение и говор. Но когато тези детайли се пренесат върху зряла жена, ефектът е обратен! Получаваме нещо като нелеп отпечатък от някогашната свежест.
По някаква причина остаряването се възприема като нещо лошо. Бръчките трябва спешно да се „заличат“, побелялата коса — да се скрие, а полата — колкото може по-къса. В стремежа към мнима младост хората, независимо дали са жени или мъже, започват да изглеждат като персонажи от чужда пиеса. И колкото по-далеч стигне тази игра, толкова по-странна става тя.
Да, точно така. старец или старица, правещи се на младежи, са смешни.
Не тъжни, не трогателни — а смешни. Защото в това няма красота, няма грижа, а има отказ. Отказ да приемеш себе си. Отказ от зрелостта, от мъдростта, от онези дарове, които може да даде само възрастта.
Думите на Плисецкая не обиждат. Те са за достойнството. За това, че поддържаността не е козметика, а уважение към себе си.
И с това трудно може да не се съгласим: който поне веднъж е видял есенен парк, знае — в тази красота има дълбоко дихание на живота.
Но откъде идва този натрапчив страх от старостта?
Защо жена, която едва е навършила 50, започва да се съмнява — дали не ѝ личи прекалено много шията? Може би трябва да „освежи“ лицето? Вероятно това се случва, защото възрастта днес се представя като диагноза? Все едно с всяка изминала година човек става все по-малко ценен. Все едно опитът, спокойствието, силата на духа, умението да разбираш хората — нямат никаква стойност в сравнение с еластичността на кожата.
Рекламата настойчиво твърди: „С възрастта трябва да се борим.“ И предлага безкрайни средства за тази борба: инжекции, маски, процедури, стягащо бельо, шампоани против стареене… А между редовете — страх. Страх да бъдеш себе си. Страх да бъдеш „не такава“.
Но ако се замислим — не е ли това нелепо?
Нито една жена на 60 няма да стане отново двадесетгодишна. А дори и да успее външно — какво следва? Да говори като девойка? Да се облича като ученичка? Да участва във флиртове заради харесвания в някое приложение?
Има жени, които остаряват красиво. И това не значи „добре се е запазила“, а нещо друго. Говорим за стойка. За лека ирония в гласа. За умението да казваш „не“. За свободата от чуждото мнение и нуждата да се харесаш на някого. Тези жени сякаш знаят някаква особена тайна. Може би защото наистина я знаят.
Те не се „подмладяват“. Те живеят.
И се грижат за себе си не защото се страхуват от старостта, а защото обичат себе си. Не заради формата на носа или гладкостта на кожата, а заради живота си. Заради всичко преживяно, премислено, почувствано. Тези жени не се опитват да „догонват“ младостта — защото вече не я търсят.
Има една фраза, приписвана на Коко Шанел: „Жената е на възрастта, която е заслужила.“
Звучи остро, но в нея има истина. Възрастта не е просто цифра. Тя е отражение на това как си живял. С какво си изпълвал дните си. За какво си мечтал, за какво си страдал, кого си обичал.
Старостта не е враг. Тя е естествено продължение на живота. Както есента след лятото. И в нея има своя красота, своя искреност, своя пълнота. И най-важното — да запазиш уважението към себе си. Да не криеш възрастта си под маски, а да ѝ позволиш да звучи.
Защото красива не е тази, която е по-млада. А тази, в която има повече светлина. Повече топлина. Повече вътрешен мир. И ако една жена може да бъде себе си — на всяка възраст — тя винаги ще бъде красива. И никакви бръчки няма да ѝ попречат.
Да остаряваш достойно не значи да се примиряваш. Това значи сила. Зряла любов към себе си. Като градина, която все още цъфти — не по пролетните закони, а по свои. И това, може би, е дори по-прекрасно.
А вие какво бихте добавили по този въпрос? Споделете в коментарите!
