Работя като таксиметров шофьор. Наскоро в таксито ми се качи един дядо, когото едва ли някога ще забравя…
Беше студена зимна вечер, вече се бе стъмнило и прехвърчаше сняг. Бях спрял на стоянка след автобусната спирка.
Изведнъж един немощен дядо, но със сако и вратовръзка, стана от пейката и, влачейки тежко крака, се приближи до прозореца ми. Той леко почука по прозореца, дори не почука, а по-скоро скромно потропа.
Спуснах прозореца, дядото тихо попита: „Сине, ще ме закараш ли?“
„Да, дядо, къде искаш да отидеш?“
Каза ми улицата и добави:
— Не е далеко, 3-4 км.
— Сядай, ще те закарам.
Седна на предната седалка. Тръгнахме. Той дишаше тежко, просто защото беше много стар. Разказа ми, че всеки ден ходи до клиниката с автобус. Но днес го задържали повече в клиниката и закъснял за автобуса, а чакането на следващия е твърде дълго, за да стои в този студ. Пеш пък е невъзможно да стигне.
Разказа ми как навремето е бил бригадир, как е участвал в изграждането на пътната мрежа на града, как е градил жп линии…
Седях и го слушах, много мисли се въртяха в главата ми и не знаех какво да кажа на този повехнал старец, но елегантен, спретнат, със сако и прилежно изгладени панталони.
Просто го питах за посоката, не казах нищо друго. Дори не казах: „Съжалявам, че не ти се отплатихме с достойни старини“, просот глупаво карах и мълчах.
Той живееше в самия край на улицата и малката му къща с разкривен покрив почти не се виждаше от модерните здания…
„Е, синко, пристигнахме, спри тук“, каза дядото и бръкна да вади портфейла си.
„Не, дядо, няма да взема пари от теб, не мога да ги взема, ти вече си платил много пътувания с направеното от теб.“
Очите на стареца бликнаха със сълзи, той излезе от колата и каза С ПОКЛОН: „Благодаря ти, синко.”
И се запъти към старата си къща, като бършеше сълзите си с ръка.
А аз, здрав мъж на 47 години, седях и го гледах с буца в гърлото. И ми стана мъчно за старите хора, които са дали младостта и здравето си, за да изградят тази държава. И разбрах, че сега аз трябва да му се поклоня. И ме беше срам от родината ни. Много срам…
Разказвам ви това не с цел да се оплаквам. А да ви призова да помагате на нашите баби и дядовци с каквото можете – с някой лев, на опашката в поликлиниката им отстъпете мястото си, закарайте ги до дома им, помогнете им да пресекат пешеходната пътека…
Те са дали много. Да им се отблагодарим както можем.
