За приятелството не се говори толкова, колкото за любовта. Но всъщност то не е по-малко важно. Просто по-рядко му се правят признания. По-малко се пише поезия за него.
А именно приятелите са тези, които ни познават в преходната възраст, в моментите на падение, в разцвета и в объркването. Чрез тях ние виждаме отражение на самите себе си – и затова загубата на приятел често боли повече от раздялата с любим човек.
Но както и в любовта, и в приятелството се появяват пукнатини. Те не идват от бурни кавги, а подмолно: от поглед, станал по-студен, от фрази, които преди не се казваха.
И идва моментът, в който разбираш: нататък не можете да вървите заедно. Не защото някой е станал лош. А защото пътищата ви вече не съвпадат.
„Истинският приятел е този, който влиза, когато целият свят излиза“ — казва Уолтър Уинчъл.
А какво да правим, ако именно този човек е първият, който си тръгне?
Понякога трябва да прекъснем приятелство. Дори ако датира от детството. Дори ако този човек знае всичките ви прякори от училище и е бил свидетел на първата ви целувка. Нито продължителността на приятелството, нито неговата „възраст“ са гаранция, че ще остане живо.
Ето три ситуации, в които паузата вече не помага. Където единственият изход е точката. Дори да боли.
1. Приятелят се е променил до неузнаваемост
Хората се променят. Това е нормално. Всички съзряваме, попадат ни нови обкръжения, срещаме преживявания, които преобръщат съзнанието ни. Работа, преместване, връзки, загуби – всичко това ни моделира.
Но понякога промените са толкова радикални, че човекът, когото познавахме, изчезва. Физически е същият – същият глас, същите жестове. Но по същество – различен.
Престава да се шегува, губи топлината си, говори само за пари, кариера и полза. Или пък обратното – потъва в езотерика, чете астролози и спира да вярва в логиката. Това само по себе си не е лошо. Просто вече не е същият човек, с когото сте делили вечерите в кухнята, спонтанните пътувания и откровените разговори.
„Човекът не е камък – той се движи. Но не всички движения са в една посока“, казва психологът Роло Мей.
Ако осъзнаете, че до вас стои непознат, и вече не се разбирате дори на най-основно ниво – понякога е по-добре да признаете: приятелството е приключило. Дори ако спомените са топли, дори ако сте се заклели да сте „винаги заедно“.
Страшно е да го признаеш. Появява се мисълта: „Ами ако опитаме да го върнем както беше?“. Но това е като да се опиташ да сложиш нова част в стара картина. По-добре е да запазите спомените светли, отколкото да ги съживявате насила.
2. Неспазване на уговорка – дори да е „дреболия“
Приятелството се крепи не само на симпатия, а и на доверие. А доверието е договор – макар и често мълчалив. Не предавай, не подлагай, не разказвай лични неща на другите.
Понякога обаче се правят и ясни уговорки – като онзи случай, когато двама приятели се влюбват в едно и също момиче и решават „по мъжки“ да не се борят за нея. А после единият… просто го прави. И дори не казва.
Някой ще каже: така става, любов, чувства, живот. Но проблемът не е в самото действие, а в избора: човекът е решил, че личната му изгода е по-важна от приятелството. Не е дошъл да поговори, не е обяснил. Просто е направил каквото е искал. И ви е поставил пред свършен факт.
„Лоялността към дребното е основа на лоялността в голямото“, казва Гьоте.
И това в приятелството е особено вярно.
Ако човек нарушава уговорка, макар да изглежда „дребна работа“, той къса невидима нишка.
Днес ще издаде чужда тайна, утре ще ви подведе, а вдругиден ще каже: „Хайде де, това не е нищо“. И всичко ще е „нищо“, докато не стане последната капка.
Въпросът не е в самата ситуация. А в това как човек действа, когато има избор. И ако е избрал против вас – това е сигнал. Не винаги означава веднага да късате. Но със сигурност е време да сте нащрек.
3. Когато приятелството е станало едностранно – вие давате, вас използват
Има вид приятелство, в което единият все дава. Пари, време, ресурси, кола, нерви. А другият – само взема. И го прави толкова ловко, че в началото дори не го забелязвате.
Всичко изглежда като: „Нали си ми приятел“. Да помогнеш, да закараш, да заемеш пари, да гледаш детето, да оправиш лаптопа, да препоръчаш в компанията. А после, когато вие имате нужда – човекът е зает. Или ви казва: „Слушай, не съм ти длъжен“.
Ако това се случва системно, не случайно – уви, това не е приятелство. Това е използване под прикритието на приятелство.
„Истинският приятел не идва, когато всичко е наред, а когато всичко се разпада“ – казва Аристотел.
И наистина – приятелят не е просто ползвател на времето и ресурсите ви, а участник в живота ви.
Понякога такова „приятелство“ продължава с години. Особено при онези, които се страхуват от самота. Които са израснали с мисълта, че „по-добре някой, отколкото никой“. Но тук е важно да си зададете честен въпрос: По-леко ли ви е след среща с този човек? По-топло? По-спокойно? Или се чувствате изцедени, празни, използвани?
Ако е последното – време е да прекратите. С благодарност за хубавото. Но категорично.
Прекратяването на приятелство не е задължително скандал. Понякога е просто признаване на факт: били сте важни един за друг, но вече не сте близки. Понякога – това е защита на собствената ви енергия, достойнство и зрелост.
Защото да държите старо приятелство от чувство за дълг е като да носите обувки, които ви стягат, само защото сте ги носили миналия сезон.
„Близостта не е въпрос на честота на срещите, а на дълбочина на връзката“ – казва психотерапевтът Ървин Ялом.
Ако връзката вече я няма – трябва да го признаете. И да не се страхувате да останете сами. Защото след това със сигурност ще дойдат други хора. Може би съвсем различни от предишните. Но затова пък – истински.
