В неделя всички заедно излязохме от църквата. Децата бяха до мен, радвах се, че всички са съпричастни. Всички вече са пораснали, ходят до храма сами. И аз си спомних една история, когато бяха още малки.
Тогава ходехме в църквата постоянно. От нашата къща до храма бяха 10-15 минути пеша. Зимата тогава беше люта – вятърът беше силен, имаше зла виелица и мраз. А аз с две шейни, в едната и в другата ръка, на шейна – по две деца, отивам в храма.
Виелица се вихри в лицето, шейната се носи трудно в снега – снегът я покрива, едва се движи. И така, моля се за себе си и по някое време си мисля:
Господи, избави ме от това изпитание.
Повървях малко, завих зад ъгъла, чувствам се по-добре. Шейните започнаха да вървят по-лесно. И тогава се обръщам към шейната, гледам, а на тях седи само едното дете. Гледам пътя – няма никой. Обърнах се – и там трите ми момчета седяха в снега и правеха някакви фигурки.
Избави ме Господ.
Извод: понякога ние самите не знаем какво искаме.
След този случай никога не моля Бог да ме избави. От нещото, което Той изпраща. Просто казвам: „Слава на Тебе, Боже, за всичко. Помени ме в Царството Си.“
