Историята ми звучи като приказка, но наистина се случи.
При раждането си съм получила тежка травма. Лекарите казали, че е малко вероятно да мога да живея и да се развивам нормално, въпреки че имаше шансове. Родителите ми били много уплашени, защото това можело да се превърне в бреме за цял живот.
Не знам какви точно емоции са ръководили родителите ми, но те решили да се откажат от мен. Може би не са могли да се грижат за мен, може би не са имали финансови средства, ако състоянието ми се влоши. Не ми е известно.
Прекарах детството си в дом за деца. За щастие здравето ми беше добре! Приемах липсата на родители за нормална, но това беше, когато бях много малка и не разбирах нищо.
Вече на 5 или 6 години си спомням как често внезапно ме обземаше неразбираемо съжаление или дори завист, когато по улиците виждах други деца да се разхождат с родителите си или да играят на детската площадка.
Беше трудно да разбера защо нещата не са наред за мен, но израснах в среда, в която всички останали живееха по същия начин. Затова понякога всички тези емоции просто утихнаха и започнах да си мисля, че може би животът, който живея, е „правилен“ и трябва да бъде такъв.
Срещу нашето сиропиталище имаше училище. Спомням си как на 15 септември всички деца се събраха на първия учебен ден със семействата си и учителите, бяха толкова официално облечени и с букети в ръце.
Хареса ми да ги гледам и да си се представям на мястото на един от тях. Изглеждаше толкова проста мечта, но разбрах, че е невъзможна за мен!
В дома често идваха доброволци, както и обикновени хора, които помагаха с дрехи, играчки и книги. Винаги се радвахме и очаквахме с нетърпение тези посещения. Не знам какъв би бил светът без тези прекрасни и искрени хора!
Всеки месец ни посещаваше едно и също богато семейство. Идваше майка с момче почти на моята възраст. Никога не ни забравяха и винаги ни носеха различни интересни играчки и много сладкиши. Правиха го с цялото си сърце.
Дори се сприятелих с момчето, казваше се Иво. Той винаги убеждаваше майка си да остане с нас за няколко часа, а аз си играех с него.
Минаха години, вече бях на 14 . Приятелството ни с Иво продължи, дори ме канеше да му ходя на гости. Майка му винаги ме водеше у тях. Живееха в голяма красива сграда и изглеждаше, че Иво имаше всичко, за да бъде щастлив.
Понякога дори се чудех защо му е интересно да прекарва време с мен, той имаше толкова много забавления и приятели. Но бях толкова щастлива, че не исках да се връщам в сиропиталището.
Понякога децата от дома дори ме ревнуваха и често ми създаваха разни неприятности. Но ги разбирах, защото животът там беше много тежък.
Мина време и ние пораснахме. Родителите на Иво ми помогнаха много, те буквално ме изправиха на крака. С моите и техните усилия успях да вляза в университет и да получа желаната медицинска професия.
Днес пък Иво е мой законен съпруг, имаме силно и щастливо семейство. Имам всичко, за да бъда щастлива, че дори повече. Имам всичко, за което дори не можех да мечтая като дете!
Благодаря на Бога, че ми изпрати своята милост.
