Започнах да уча в друг град, отделих се от родителите си и ми беше важно да си намеря работа, за да изкарам някой лев.
Градът беше голям и скъп, така че ми трябваха възможно най-много пари, за да се преместя от общежитието в самостоятелна квартира.
Трудно е за нормален човек да живее в общежитие, защото всичко изглеждаше като истински хаос. А за тези, които наистина искат да учат, общежитието е просто кошмар.
Един ден преглеждах обяви за отдаване под наем и попаднах на една необичайна обява – в нея търсеха човек, който трябваше да се грижи за възрастна жена над 70 години.
Жената бе съвсем сама и нямаше кой да се грижи за нея. На гледачката беше обещана добра стая и безплатно настаняване, храната също беше безплатна, а заплатата беше прилична.
Позвъних на телефона от обявата и отговори младо момиче, което се оказа дъщеря на жената, която тя трябваше да гледа.
Оказа се, че момичето беше много заето с работата си и не можеше да прекарва много време с нея възрастна майка.
Когато пристигнах на адреса, ме посрещна младо момиче в кола. Тя веднага ме попита дали знам как да бия инжекции и инфузии – отговорих, че мога, защото уча за лекарка.
Друго не ме пита.
В хола седеше възрастна жена, на която бързо се представих. След което подписахме договора. Смятах, че подборът на кадри ще е далеч по-сериозен и се бях подготвила сериозно, но явно старицата и дъщеря й ме харесаха от първия миг.
Възрастната дама се казваше Анна Димитрова, тя мме поздрави доста весело – личеше си, че ме е чакала.
Като цяло се оказа забавна жена и беше забавно да се говори с нея. Тя ми показа какво и къде е, разказа ми какво е правила на младини и периодично ме разпитваше за ученето и момчетата.
Държеше се като истинска баба.
Започнах да свиквам да живея заедно с нея и дори започнахме да пием чай всяка вечер вкухняата. През цялото време се чувствах с нея като със собствената ми баба. Много се привързах към нея, а възрастната жена грееше от щастие, че вече не е сама.
Така се случи, че живяхме с нея около 5 години, бяхме много привързани един към друг. През цялото това време никой наистина не я посети.
Дъщеря й понякога се отбиваше и носеше нещо, но най-често идваше мъжът й и носеше храна. Старата дама живееше като отшелник, така че се радвам, че аз успях да внеса ведрина в живота й.
Явно на дъщерята й е било трудно да гледа майка си толкова безпомощна и в същото време е искала да я запомни по различен начин.
Вече бях завършила университета и ми предстоеше житейски избор: да се върна у дома и да започна работа по специалността си или да продължа работата си в града.
Когато разказах за това на старицата, тя каза, че й остава много малко време и помоли да остане с нея още малко. Реших, че не мога да я изоставя.
Когато старата дама почина, аз бях разбита. Не спирах да плача. Дъщеря й пък ми каза да напусна апартамента, защото щял да бъде обявен за продажба. Прибрах се у дома.
Месец по-късно нотариус дойде в родния ми град и ми съобщи, че е съставено завещание и имам право на всички спестявания и бижута на покойната.
Засмях се, защото не можех да си помисля, че възрастната дама може да ми е оставила нещо подобно.
Но нотариусът извади лист, в който беше посочено, че апартаментът й изцяло преминава в мое владение, съгласно завещанието. Както и всички бижута и останалите спестявания. Не можех да повярвам.
Дъщерята на починалата също беше изненадана, но не оспори решението на майка си, тъй като на самата нея не е като да й липсваха пари.
Когато ми връчи ключовете, тя просто каза: „Е, заслужаваш го!“
А аз и до днес си спомням с любов за прекрасната стара госпожа.
