Синът ми се ожени преди близо десет години, избраницата му вече имаше един брак зад гърба си и красива дъщеричка. Приех както момичето, така и майка й, никога не делях внуците на кръвни и некръвни роднини. Винаги се грижех най-голямата ми внучка да се чувства добре.
Помагах с каквото можех на младото семейство, къде с пари, къде като гледах децата, за да си починат синът ми и жена му.
Снаха ми и аз нямахме особена близост, но нямаше и кавги. Първият й съпруг плащаше издръжка, но не искаше да общува с дъщеря си.
Така годините минаха.
Миналата година внучка ми се омъжи, но аз и синът ми не бяхме поканени на тържеството. Казаха, че на тържеството ще присъстват само членове на семейството, а се оказа, че ние не сме били част от него.
Въпреки че синът ми отгледа момиченцето и се грижи за нея в продължение на 10 години, на сватбата вместо него беше нейният биологичен баща, а той нямаше никакво участие в живота й освен с пари.
Бях много обидена, защото винаги съм смятал момичето за свое и съм се грижила за нея, но в името на мира в семейството преглътнах негодуванието си.
Синът ми също запази мълчание, въпреки че си личеше, че ситуацията е много неприятна за него.
Преди около година наследих едностаен апартамент. Намерих наематели и започнах да получвам малка добавка към пенсията си от наема.
Неотдавна снаха ми ми се обади и каза, че дъщеря й чака бебе, няма пари за собствено жилище и помоли внучката и мъжът й да се преместят в апартамента, който отдавах под наем.
Оказа се, че не сме достатъчно близки роднини, за да присъстваме на сватбата, но щом нещата опряха до жилището, станах „баба“.
Все още не съм отговорила на молбата, но вероятно ще откажа. Може да е глупаво да си спомням обидата, но не мога да простя.
Удивително е как синът ми успя да преглътне негодуванието си и да запази семейството заедно след такова унижение.