В този ден в магазина имаше много хора. Сред цялото множество забелязах една странна възрастна жена. Тя бе накупила много храна и едва носеше торбите си.
— Нека ви помогна! – казах й аз, а тя ме погледна учудено.
Реших да пожертвам обедната си почивка, но да направя едно добро дело. По пътя започнахме да си говорим със старатажена. Както се оказа, баба Лида живееше сама. Синът й починал, а дъщеря й лека-полека започнала да посяга все по-често към чашката. Така старата дама поела цялото бреме върху себе си.
— Благодаря ти, мила. Господ да ти изпрати добър жених! – каза ми на раздяла баба Лида.
— Благодаря ти и аз, бабо, но аз съм омъжена и имам деца. Късмет! Пази се!
След тази случка пътищата ни често се пресичаха с милата старица. Помагах й да носи чантите си, а тя ме черпеше с кекса си. Тя вече бе научила работния ми график и специално идваше през тези дни.
Един ден обаче баба Лида не дойде. Реших да я посетя и да се уверя, че всичко е наред.
Отидох до дома й, но никой не отвори.
— Какво вдигаш гюрултия? – обади се неприятен женски глас.
— Къде е баба Лида? – попитах.
— Вчера я погребаха. Ти ли си Петя? Лида ти остави бележка. Аз съм нейната съседка.
Сложих листчето в джоба си и си тръгнах. Вкъщи извадих спретнато сгънатия лист хартия и започнах да го чета:
„Петя, само теб мога да помоля за помощ. Имам внучка. Тя е в сиропиталище, защото дъщеря ми бе лишена от родителски права. Ако нямаш нищо против, посещавай я от време на време. Обади се на този номер: …“.
Веднага се обадих на въпросния номер – вдигна ми някакъв нотариус. Помоли ме да дойда на посочения адрес. Както се оказа, баба Лида ми бе преписала апартамента си.
През уикенда съпругът ми и аз посетихме внучката на старата жена в дома за деца. Тя бе прекрасно момиче.
10-годишната принцеса ни хареса толкова много, че не се двоумихме много – започнахме да подготвяме документите за получаване на настойничество. Слава Богу, децата ни я приеха добре.
Малката Валерия расте щастлива, обградена от семейна топлина и уют. Благодаря на Бог, че ни я прати.
