Всеки ден котката идвала на прозореца. Щом разбрали защо, служителите на болницата ахнали

котка на прозорец
Изображение от Berkan Küçükgül from Pixabay

В продължение на две седмици котката всеки ден се появявала на прозореца. Персоналът на болницата не можел да повярва, когато разбрал причината.

В дежурната се втурна младата медицинска сестра Ирина, която току-що беше завършила университет. Очите й блестяха, бузите й бяха зачервени:

— Доктор Васева, ой отново е тук! <ожете ли да си представите?

— Кой е „той“? — попита лекарката, като уморено потърка носа си. Нощната смяна беше тежка…

— Котката! Сивата, с бялото ухо. Той седи там вече цял час! Той идва всеки ден, представяте ли си?

– Какво имаш предвид „всеки ден“?

Доктор Васева отново се върна към документите преди да направи обиколка. Новата пациентка от четвърта стая все още беше в кома. Изминаха 14 дни, откакто беше блъсната от безразсъден шофьор, минал на червено. Вече имаше достатъчно проблеми с планираните пациенти, а сега и това…

Ирина седна на ръба на стола:

— Да, вече две седмици! Той идва до прозореца на стаята, където лежи пациентката Мелина. Седи и гледа, гледа… Санитарите го гонят, но той пак се връща. Дори го кръстихме Дежурния.

Доктир асева се намръщи от недоволство – последното нещо, от което се нуждаеха тук, бяха бездомни котки! Искаше да се скара на сестрата, но нещо в тона й я накара да стане и да отиде до прозореца.

На перваза на прозореца наистина седеше котка – сива, с бяло ухо, както описа Ирина. Беше слабо, но очевидно домашно жиотно: макар козината му да беше рошава, личеше, че някога е бил гледан. Котката седеше необичайно – изправена, като дежурен, и се взираше в прозореца на отделението, където лежеше онази пациентка.

— О, Боже, какви глупости – измърмори лекарката. — Тук имаме човек между живота и смъртта, а се занимаваме с котки.

Нещо в тази история обаче не й даваше мира. Може би това беше упоритостта, с която тази котка се връщаше? Не всяко куче или дори човек може да покаже такава преданост.

— Какво знаем за тази пациентка? — внезапно попита тя.

Ирина вдигна рамене:

— Почти нищо. Мелина Александрвова, 52 години. Живее сама, а дъщеря й от време на време я посещава. Блъскат я на пешеходна пътека, точно до дома й.

— Къде е домът й?

— Онази пететажна сграда там — махна с ръка Ирина към прозореца. —  А сиввият котарак е зад оградата на болницата.

Дпктор Васева отново погледна котарака. Той сякаш усети погледа й и обърна глава. Кожата на лекарката настръхна от изразителните му очи.

Отговорът на въпросите им дойде неочаквано. В същия ден дъщерята на пациентката Мелина донесе документи. Но една снимка падна от папката. На снимката жената на име Мелина седеше на стол, а в ръцете й беше същата сива котка с бяло ухо.

— Това… — гласът на лекарката трепереше. – Кой е това?

Дъщерята изхлипа:

— Това е Майкъл, котаракът на майка ми. Той изчезна преди две години, изтичавйки на улицата, когато водопроводчиците оставили вратата отворена. Мама облепи всичко с обяви, обиколи всеки двор… Дори отказваше да се премести. Тя каза: „Ами ако котката се върне? Как ще ме намери?“

Доктор Васева почувства тръпки по гърба си.

В крайна сметка котката бе открита, но уви, твърде късно… Може би е била наблизо в момента, в който стопанката му е блъсната от кола, и е последвала линейката, за да разбере къде е откарана. Но как е намерила правилния прозорец? Вероятно е проверила всеки…

— Къде живее тя? – попита лекарката.

— Тук, зад болницата, в сивата пететажна сграда…

В този момент тишината в болничния коридор беше нарушена от пронизителния сигнал от апаратурата в стаята на Мелина. Всички се втурнаха там – и лекарката , и сестрата, и дъщерята…

На сърдечния монитор се появиха първите признаци на излизане от кома. Разбира се, те веднага забравиха за котката.

Когато Мелина за първи път отвори очи, лекарите се суетяха наоколо. Ярка светлина, гласове, пиукащи инструменти… Всичко сякаш беше в мъгла.

— Майко! – чу се гласът на дъщеря й Наталия. – Мамо, чуваш ли ни?

Мелина се опита да кимне. Все още не можеше да говори – устата й беше суха, гърлото я болеше тръбите.

— Тихо, не бързайте — тихо каза доктор Васева. – Справяте се чудесно, госпожо.

По-късно Наталия седеше до нея, държеше майка си за ръка и плачеше. Но изведнъж тя се усмихна през сълзи:

– Мамо, имам изненада за теб! Няма да повярваш… Майкъл бе открит!

Мелина  потръпна, опитвайки се да каже нещо. В очите й се смесиха изненада и радост.

— Лежете, лежете – държеше я уверено доктор Васева — Още е рано за емоции.

— Можеш ли да си представиш, мамо“, продължи Наталия, галейки ръката й. — Той сам те намери! Всеки ден идваше тук, сядаше под прозореца… Лекарите го забелязали. И като донесох снимката, веднага го познаха!

По бузите на Мелина се стичаха сълзи.

— Заведох го при мен — продължи Наталия. — Първо не искаше да си тръгва, бързаше към болницата. Но няма страшно, разбрахме се – ще го водя при теж всеки ден, веднага щом лекарите позволят.

Когато Мелина беше преместена в обикновено отделение, Наталия дойде с голяма чанта, от която се чуваше недоволно ръмжене.

—Той не може да е тук! — отбеляза строго сестрата. – Забранено е.

Но доктор Васева само махна с ръка:

— Нека остане. Тази котка заслужава да бъде тук повече от повечето хора.

— О, боже…- не повярва медицинската сестра Ирина, когато видя котката.

— Просто понякога любовта е по-силна от всяко препятствие – отвърна лекарката.

— Потърпи – каза Наталия, изваждайки разрошения Майкъл. – Сега ще видиш мама…

Котката застина, взе да души… И тогава се втурна към леглото. Лапите му започнаха да „месят“.

— Внимателно! – извика д-р Васева, но беше твърде късно.

Майкъл вече седеше до възглавницата и притисна нос към любимата си стопанка. Мъркаше толкова силно, че сякаш се чуваше в коридора. А Мелина… тя плачеше и се смееше едновременно, опитвайки се да го погали с трепереща ръка.

„О, Боже мой – прошепна Ирина, крадешком изтривайки сълзите си, – това е като на филм…“

Оттогава Наталия идваше всеки ден. За своя изненада тя забеляза, че Майкъл по някакъв начин се бе научил да определя времето на посещенията. Точно в четири часа следобед започваше да се върти около вратата и да мяука силно.

— Как го правиш? — изненада се Наталия. — Наистина ли се научи да познаваш времето?

А той просто махаше с опашка, прехвърляйки се от лапа на лапа, сякаш я казваше: „Йайде по-бързо, мама чака“.

„Знаете ли“, каза веднъж д-р Васева, гледайки тази картина, „За 20 години работа съм виждала много. Но това…“

Тя направи пауза, подбирайки думите си, след което добави:

— Ние, хората, имаме още много да учим за такава преданост.

По-късно, когато Мелина се върна у дома, Майкул отново се настани удобно до нея на леглото. Сякаш тези две години раздяла, комата, болницата, дългите дни на чакане под прозореца никога не се бяха случвали…

А доктор Васева.. Оттогава тя гледаше на света по друг начин. И когато чуваше разговори как животните не знаят как да обичат, просто се усмихваше загадъчно. Защото тя знаеше със сигурност: истинските чудеса се случват благодарение на любовта.

И всеки път, когато минаваше покрай сивата пететажна сграда, тя поглеждаше нагоре към прозорците на третия етаж. Там, на перваза на прозореца, често можеше да се види познат силует – котаракът седеше на слънце, блажено примижаващ и, изглежда, усмихнат на целия свят.

Advertisement