Когато чуя думата „дъщерен дълг“, започвам да настръхвам. Точно това изисква от мен баща ми, който като бях малка не ми каза нито една мила дума. Той обожаваше брат ми, а аз бях необичано дете. Едва на стари години реши, че аз ще съм тази, която ще се грижи за него.
Брат ми е с 5 години по-малък от мен. Баща ми просто го обожаваше. Играеше с брат ми, работеше върху развитието му, купуваше му всичко и изпълняваше капризите му.
А аз се чувствах като ненужна мебел в апартамента, за която никой не се интересува.
Чувствах се нещастна и самотна. Баща ми изобщо не се интересуваше от мен, а майка ми живееше собствен живот. Беше заета с дома и кариерата си, но децата не влизаха в плановете й. Ако не бяха бабите ми, съвсем щях да полудея. Те наистина ме обичаха. За мен гостуването им беше глътка въздух.
Когато станах тийнейджърка, най-накрая се убедих, че отношението на баща ми към мен няма да се промени. Той продължаваше да обсипва с любов брат ми. С мен се отнасяше студено и дистанцирано. Можеше да минат седмици, без да си говорим с него.
Не, не сме се карали, просто нямахмр общи теми за разговор.
Отношенията ми с брат ми също не вървяха добре. И всичко това, защото му завиждах зверски. Дори бях в неравностойно положение финансово. Не можех да ходя по клубове, защото никой не искаше да ми даде пари за тях. Брат ми правеше каквото си искаше.
Скоро свикнах с това отношение и просто започнах да чакам момента, в който ще имам възможност да напусна дома на родителите си.
Разбрах, че мога да разчитам само на себе си, затова учих добре, защото никой нямаше да плаща за обучението ми. Никой не се интересуваше от бъдещето ми. Освен мен.
След завършване на училище най-сетне бях свободна. Беше много труден период, защото трябваше да съчетавам ученето с работата. Въпреки това успях да издържа и да успея.
По същото време срещнах бъдещия си съпруг. Скоро наехме общ апартамент и започнахме да живеем заедно, а след това спестихме за стая в общежитието.
Оттогава минаха повече от 20 години. Днес живеем в изобилие и нямаме нужда от нищо. Спрях да общувам с баща ми веднага след смъртта на майка ми.
Когато свързващата нишка се скъса, разбрах, че нямам семейство. Между другото, връзката с брат ми също прекъсна, въпреки че нямаше причина за това.
Дори не бях виждала баща си повече от 15 години. Той не знаеше, че е станал дядо, защото нищо не му казах. И доскоро всичко беше хармонично, но тогава се обади леля ми и започна да се оплаква, че баща ми не се чувства добре.
– Деца, защо изоставихте баща си? съвсем сам остана старецът. Единият замина за чужбина, другата си вири носа. Заслужава ли такава старост? Забравихте ли за дълга си към баща си? – възмути се леля ми.
Леля ми звънеше често, затова блокирах номера й. Смятам, че не дължа нищо на баща си – всички претенци да ги отправи км брат ми.
Но той живее във Финландия и няма намерение да се връща в родината си. И тъй като аз живея наблизо, трябва да изпълнявам дълга си на дъщеря и да се грижа за баща си.
Но аз не искам и няма да го правя. Баща ми отдавна ми е чужд. Не мога да простя миналите обиди, защото бяха твърде много. След като е избрал своя път, нека го следва докрай.
Баща ми също няма нужда от мен сега. Просто няма кой да го гледа и затова се е сетил за мен.
Ужасна дъщеря ли съм? Е, нека съм такава! Не се чувствам виновна и не съжалявам за баща ми, защото той сам се отдалечи от мен.
