Баба ми не ходеше на църква… Тя дълго седеше вечер, затваряше очи и мълчаливо говореше с онзи, в когото вярваше… И непрекъснато гледаше да помага на другите.
Един ден я попитах защо го прави… А тя ми разказа следната история:
В началото на 1942 година (бел. ред. – година, в която СССР е във война с нацистка Германия) баба ми била евакуирана. С две деца…
Влакът с полугладни, изтощени хора стоял месеци наред в задънена улица, пропускайки влаковете на фронтовата линия…
Четири месеца по-късно баба ми погребала най-големия си син, четиригодишния Федя, като изкопала за него плитка дупка край пътя с голи ръце…
Най-малкият, шестмесечният Гена, бил привързан за гърдите й… Приличал на парче месо… Гаснел – на ден давали две чаши вода на ден, които дори не утоляли жаждата…
Изтощен и отдавна отучил се да плаче, осъзнал от ранна детска възраст безполезността на рева – сухите гърди на майката почти не давали мляко…
Няколко месеца по-късно влакът бил бомбардиран…Полушокираната баба и синът й дълго лежали на изгорелия пътен банкет, а след това бавно се затътрили по пътеката, водеща към нивата…
Не помнела колко време е вървяла…Но вървяла… Тя притиснала сина си към себе си, страхувайки се да го погледне, защото почти не усещала дъха му…
Самата тя дишала трудно… Бил юлски следобед… Изнуряваща жега…
Нямало нито капка вода, нито троха хляб… Баба вървяла и вървяла…
Наоколо нямало жива душа, а отпред не се виждал нито един покрив…
Само поле, гора, топлина и безкраен път…
Тя не помнела колко дълго продължило това, нямала представа за времето. После силите я напуснали… Надеждата изчезнала… Вярата изтъняла до краен предел…
Баба хлътнала безпомощно встрани от пътя, стискайки почти безжизненото тяло на сина си… Тя роптаела… После нямала сили и за това и баба започнала да се моли за смърт…
Искала да умре, преди да види смъртта на второто си дете…
Тя не разбрала КАКВО се случило… Но усетила как някой я докосва по рамото…
Баба вдигнала полубезумен поглед и видяла пред себе си боса селска жена на средна възраст с огромни напукани пети… Гледала я така, сякаш знаела всичко за нея…
Тогава казала няколко неразбираеми думи, отворила платнената чанта, преметната през рамото й и щедро откъснала с ръце половината от огромна домашна питка…
Минута по-късно от същото място била извадена бутилка с мляко, натъпкана в гърлото с хартия…
„Яж, а после върви… скоро ще има хора“ – казала жената и бавно поела напред по пътеката…
Баба се опомнила след секунди.
Тя скочила на крака, притиснала безценния дар към себе си, за да благодари на своята спасителка .. Но нея… я нямало… никъде…
Безкрайната пътека се виждала ясно до хоризонта и било невъзможно да не се види някой да върви по нея… Но жената изчезнала. Сякаш пропаднала вдън земя.
Баб се наяла, нахранила сина си и тръгнала, приготвяйки се да върви дълго…
Но не минали и двайсет минути и отпред израснало село, което нямало как да не забележи.
Баба не разбра откъде се появило. Тя търсела своята спасителка, описвала я на всички жители на селото, но никой не можел да разбере за кого говори… Не била открита във всички близки села…
Баба не ходеше на църква… Тя казва, че да вярваш не е да палиш свещи и да искаш, а да благодариш и да помагаш на всеки, който има нужда…
Така живя…
Така се опитвам да живея и аз…
Няма чудеса, приятели…
Има светлина, която следваш…
Лиля Град
