Вечер. Спирам колата, чакайки приятел. Приближава се момче на около 10-12 години, което държи бутилка вода и парцал.
— Чичо, имаш ли нужда от измиване на джантите на колата си? Каквото дадеш – дадеш, просто наистина се нуждая от парите.
Не беше облечен богато, но не беше и облечен като просяк. Пребърках джобовете си и извадих 2 лева, подадох ги. Не ги прие.
— Просто ми трябват пари! Аз не съм просяк! – казва обидено момчето и се извръща и си тръгва…
Викам го обратно.
„Избърши ми прозорците и фаровете, моля“, вече го гледам с уважение.
„С този парцал бърша гумите и джантите, може да ви измърсипрозорците и фаровете.“
„Добре“, казвам аз, „Избърши джантите.“
Докато бърше, го питам за родителите му. Неохотно, намеквайки за границата между клиент и услуга, той започва да разказва. Живее с майка си. Баща му починал преди шест месеца, а майка му се разболяла и не може да работи от няколко месеца, така че той трябва сам да спечели пари за храна и лекарства.
– Няма да прося! Здрав съм, имам ръце и крака. Аз съм мъж, правя каквото мога, но ще печеля пари. Ходя на училище през деня и работя на непълен работен ден вечер. Понякога помагам в магазина тук, изхвърлям боклука или нещо подобно.
Изваждам от джоба си 10 лева и ги подавам. Отказва да го вземе.
– Много е! Не съм направил кой знае какво.
Момчето пак ме изненадва.
Едва, едва го убеждавам да вземе десетте лева, уверявайки го, че оценявам работата му много повече, просто нямам повече в себе си.
Взема парите, благодари ми и отива към друга кола.
Гледам след него и си мисля: Бог да пази майка му, жената, която е отгледала и възпитала такъв Човек! Дано се оправи и всичко да им се нареди. Детето трябва да има детство с играчки в ръцете си, а не с парцал за бърсане на джанти.
