В зимния ден намерих изоставено момиченце и го отгледах като свое…

момиче в снега
Изображение от grmarc on Freepik

Понякога съдбата поднася такива изненади, че цял живот се чудиш как се е случило всичко. Още помня онзи прохладен януарски ден, когато се връщах от пазар в съседното село. Автобусите бяха рядкост и трябваше да вървя пеша, ругаейки разбития път и тежките чували с картофи.

На четиридесет и две години живеех сама, с изключение на моята рижа котка Том, която, честно казано, приличаше повече на малка възглавница с нахална муцуна.

Бях разведена, без деца. Работех в библиотеката на селото, вечер плетях чораи и гледах сериали – обикновеният живот на една обикновена жена.

Тъкмо се чудех дали имам достатъчно сили да замъкна тези проклети чанти вкъщи, когато я забелязах. Дребна фигура в тънко яке седеше под стар дъб и прегръщаше коленете си.

Отначало дори си помислих, че си въобразявам – кой нормален би оставил дете само между селата при такова време?

— Момиче, коя си ти? – извиках, приближавайки се към нея.

Момичето вдигна глава – бледо лице, уплашени очи и тишина.

— Изгуби ли се? Къде са родителите ти?

Тишина. Само устните й трепереха.

— О, Господи, замръзваш! -Оставих чантите и седнах до нея. Казвам се Ива. Ами ти?

— Соня — прошепна тя слабо.

—  Соня, да отидем в моята къща? Ще ти направя горещ чай, ще се стоплиш и тогава ще разберем откъде си.

Тя кимна плахо, а аз хванах торбите с едната ръка, а с другата хванах ледената й ръка. Така тръгнахме – аз, пъхтящ се под тежестта на картофите, а тя, подскачаща до мен като малко врабче.

Първото нещо, което направих, когато се прибрах, беше да я увия в одеяло, да пусна котлона и да пусна чайника. Котаракът, обикновено безразличен към гостите, веднага скочи в скута й и започна да ръмжи като трактор.

„Виж, той те харесва“, усмихнах се, изваждайки бисквитки – :А той е придирчив и не се приближава просто към никого.

Соня плахо погали котката и забелязах как раменете й леко се отпуснаха.

— Соня, на колко години си?

— Пет… мисля.

— Знаеш ли фамилията си Или къде живееш?

Тя поклати глава и усетих как вътрешностите ми се стягат. Нещо не беше наред тук.

Нахраних я и я сложих да спи. Цяла нощ не можах да спя – звънях в полицията, в управата на съседните села, но никой не бе съобщил за изчезналото дете.

Прилоша ми при мисълта да се озове в сиропиталище.

— Соня – казах й една вечер, когато тя рисуваше на масата и изплези език от старание. — Искаш ли да живееш с мен Завинаги?

Тя замълча, взе молив и вдигна очи:

— Може ли?

— Да. Ти ще бъдеш моя дъщеря.

Тя стана от стола си, дойде до мен и изведнъж ме прегърна силно. Докато я галех по главата, си мислех: „Каквото ще да става. Ще се справим някак.“

Тогава, разбира се, започнаха посещенията по инстанциите, събирането на документи, проверките. Но това е друга история.

Помня първия учебен ден, сякаш беше вчера. Соня се вкопчи в ръката ми, сякаш я водех не в първи клас, а в клетка с тигри.

„Мамо, ами ако не мога да го направя?“ — прошепна тя, когато наближихме училището.

Това „мамо“ все още отеква топло някъде дълбоко в сърцето ми. За първи път ме нарече така преди месец, когато лежах с температура и ми донесе чаша чай, като разля половината по пътя.

— Разбира се, че можеш — клекнах пред нея, оправяйки й роклята. — Ти си моето умно момиче.

— Ами ако ми се смеят? — Тя сведе очи.

Знаех какво има предвид. В селото всички се познаваха, а историята за „подхвърленотодете“ вече се еб сдобила с дузина версии, коя от коя по-нелепи.

Извадих от чантата си малък бележник с котенца на корицата.

— Ето, вземи го. Ще запишеш всички интересни неща, които научиш там. А вечерта ще ми ги разкажеш. Става ли?

Първите месеци бяха трудни. Математиката й беше трудна, но по време на уроците по рисуване сякаш се преобразяваше – тихото момиче ставаше неузнаваемо, когато взимаше моливите.

Един ден учителката й ме спря и ми каза:

— Соня има невероятен талант – рече тя и ми подаде албум. — Вижте това.

На листа беше изобразен пейзаж – нашата улица през есента. Но как го бе нарисувала тя! Всяко листо, всяка локва отразяваща небето…

— Трябва да развием таланта й. Да ходи на уроци по рисуване.

Аз въздъхнах. Частни уроци бяха разходи. С библиотечната заплата едва свързвахме двата края.

„Ще си помисля“, отвърнах аз.

Уикендите започнах да ходя да чистя апартаменти в града. Соня оставаше при съседката баба Зина, която й печеше баница и я гледаше.

В края на първи клас вече бях спестила достатъчно пари за частни уроци в града.  Вярно, трябваше да сменя два автобуса дотам, но Соня никога не се оплакваше.

Проблемите започнаха в гимназията. Тийнейджърството е сложно нещо, а я и глождеше миналото. 

„Защо ме изоставиха? — попита тя една вечер, когато пиехме чай. „Лоша ли съм била?“

Сърцето ми се сви.

— Соня, слушай…

— Не, ти слушай! – скочи тя, събаряйки чашата. — Всички нормални хора знаят кои са им родителите! А аз… аз съм никой! Подхвърлено дете!

— Спри!

— Що? Истината боли? —  тя излезе навън, като затръшна вратата толкова силно, че мазилката падна.

Не я последвах – знаех, че е безсмислено. Оставих я да й мине. Но когато не се прибра вечерта, излязох да я търся. В главата ми се въртяха ужасни картини – маниаци, катастрофи, кучета…

Намерих я в старото гробище, седнала на пейка до гроба на баба Зина, починала преди година.

Соня…

— Прости ми — прошепна тя. не исках да…

Мълчаливо свалих якето си, метнах го на раменете й и седнах до нея.

„Знаеш ли“, казах аз след дълго мълчание, „Когато те намерих, си помислих, добре, ще остане малко и след това ще си тръгне. В сиропиталище или при роднини, ако се намерят. Но тогава… тогава започна да рисуваш тези драсканици по тапета…“

„Бяха еднорози!“ “, протестира тя през сълзи.

— Да, особено лилавото с три опашки – усмихнах се. — И разбрах – няма да те пусна. Защото ти си моя. Не по кръв, а по сърце. И не ме интересува кои са истинските ти родители. За мен истинската си ти.

Тя зарови лице в рамото ми и започна да ридае. Седяхме така около десетина минути, мокри, премръзнали, но някак си… пречистени, струва ми се.

До петнадесетгодишна възраст тя вече знаеше, че иска да стане художник. Нейни творби редовно печелеха областни конкурси, а една дори беше изпратена на регионална изложба.

След време бе поканена в града за майсторски клас в училище по изкуства. Сърцето ми се сви, защото щеше да бъде там цял месец, но знаех, че така ще е щастлива.

Това промени всичко. Соня се завърна друга – пораснала, с искрящи очи и твърдо намерение след девети клас да кандидатства в училище по изкуства. Щеше да се премести в града, но ме успокои, че ще идва всеки уикенд.

В нощта, в която разбрах, че Соня си тръгва от къщата ми, не успях да заспя. Излязох на верандата и седнах на старата пейка. Някъде в далечината лаеха кучета и миришеше на зрели ябълки от някогашната градина на баба Зина. Животът е странно устроен – тече и тече, а после изведнъж – бам! — и всичко се променя заради една среща по пътя, едно решение, един момент…

— Мамо, защо не спиш? – Соня излезе, увита в одеяло. Тя седна до мен, отпуснала глава на рамото ми.

— Просто си мислех.

— За какво?

— За това колко бързо порасна.

Тя помълча за момент и след това каза:

„Знаеш ли, понякога се чудя: ами ако не беше минала през онзи ден? Или ако бях някъде другаде?:

„Не знам – прегърнах я. „Предполагам, че така е трябвало да бъде.“

Седяхме на верандата до зори, правехме планове за бъдещето и си спомняхме миналото.

Соня влезе в училището за изкуства. Бе сред най-ярките таланти.

Времето, прекарано в града, промени Соня. Разпери криле – нови приятели, изложби, творчески вечери. През първата година тя се обаждаше всеки ден, после по-рядко, но винаги изпращаше снимки на твворбите си.

Къщата изглеждаше необичайно тиха без нея. Дори котаракът, който по това време се беше превърнал в истински старец, се скиташе тъжно из стаите, сякаш търсеше някого.

Две години по-късно Соня организира първата си самостоятелна изложба. Пристигнах в града нагиздена и развълнувана, с букет диви цветя – нейните любими.

Галерията беше пълна с хора. Модерно облечени жени, мъже в скъпи костюми, художници с бради – всички обсъждаха картините на моето момиче. Сърцето ми беше готово да се пръсне от гордост.

„Ето я героинята на деня!“ – чу се глас отзад.

Обърнах се – побелял мъж в сако от туид ми протегна ръка:

„Вие сте майката на София, нали? Аз съм нейният учител по рисуване. Знаете ли, дъщеря ви има невероятен талант – тя вижда душата на нещата.“

„Дъщеря ми“ – колко прекрасно звучи!

„Майко! Соня си проправи път през тълпата към мен. „Хайде, искам да ти покажа нещо.“

Тя ме заведе до голяма картина в дъното на галерията. Замръзнах.

На картината видях стария ни път – същият, разбит, с коловози от трактора. Огромният дъб, който винаги наричахме „дядо“, разперил възлестите си клони. А отдолу имаше две фигури: аз с пазарските чанти (Боже, тя дори си помнеше смешния ми зелен дъждобран!) и малката Соня в същото това синьо яке. Държахме се за ръце и червените листа танцуваха около нас. И знаете ли кое е най-удивителното? Някъде отгоре, право през сивите облаци, блесна златен лъч светлина – точно като онзи ден. Дори не го помнех, но тя… тя се бе сетила.

„Нарича се „Срещата“ – тихо каза Соня. „Харесва ли ти?“

Погледнах картината и целият ни живот мина пред очите ми – първите стъпки, първите радости и скърби, възходи и падения, кавги и помирения… Двадесет и пет години, които минаха като един ден.

„Благодаря ти“, прошепнах.

„Аз ти благодаря“, тя ме прегърна силно. „За всичко.“

Същата вечер седяхме в нейния нает апартамент, пихме чай и ядохме торта и си говорихме за всичко под слънцето. На стената висеше снимка на котарака ни – той почина миналата зима, тихо и спокойно, в съня си.

Същата вечер Соня ми заяви, че иска да отвори ателие в нашето село.

— Кандидатствах за субсидия — И… – тя направи пауза – Одобриха ме! Можеш ли да си представиш? Сега ще имаме собствено студио.

„В нашето село?“

Не можех да повярвам.

„защо не?“ – вдигна рамене тя. И там растат деца. И те имат нужда от изкуство. Освен това… – тя присви лукаво очи – някой трябва да се грижи за теб на стари години.“

Спогледахме се и се засмяхме. Толкова много планове напред, толкова много надежди!

А картината „Среща” до днес виси в хола ни. И всеки път, когато я погледна, си мисля: колко чудесно работи животът – понякога просто трябва да не подминаваш, за да намериш най-важното.

Advertisement